Бях изпаднал в транс и не съм усетил кога Хилдегрин беше слязъл от покрива. Той се втурна сред тълпата — ако изобщо може да се нарече втурване бягането на този голям мъж — и сграбчи Апу-Пунчау.
Това, което последва, ми е повече от трудно да опиша. Доближава се до малката драма, която се разигра в къщата от жълто дърво в Ботаническите градини. И все пак тогава беше по-странно, защото познавах жената, брат й и свирепия мъж, изпаднали в транс. Сега изглеждаше, че аз, Доркас и Хилдегрин бяхме омагьосани. Сигурен съм, че танцьорите не можеха да видят Хилдегрин, но по някакъв начин усещаха присъствието му, защото крещяха срещу него и размахваха тоягите си, които завършваха с назъбени каменни остриета.
Апу-Пунчау със сигурност го виждаше, както ни беше видял и на покрива на къщата, а и преди беше съзрял мен и Аджиа. Все пак не смятам, че той виждаше Хилдегрин по начина, по който аз го правех, или пък му се стори странен, както кюмианката на мен. Хилдегрин го хвана, но не можеше да го вдигне. Апу-Пунчау се бореше яростно, но не можеше да се освободи. Хилдегрин ме потърси с поглед и изкрещя да му помогна.
Не знам защо, но се подчиних. Вече определено не желаех да служа на Водалус и на неговата кауза. Може би това се дължеше на трайния ефект на алзабото или пък на това как Хилдегрин ругаеше мен и Доркас от другата страна на Езерото на птиците.
Опитах се да разблъскам кривокраките мъже настрани, но една от техните въртящи се тояги улучи главата ми и аз паднах на колене. Когато отново се надигнах, вече не можах да открия Апу-Пунчау сред крещящите и подскачащи танцьори. Вместо това видях двама хилдегриновци — единият, който здраво ме беше хванал, а другият се биеше с някакъв невидим противник. Диво отблъснах първия и се опитах да се притека на помощ на втория.
— Севериън!
Дъждът, който шибаше лицето ми, ме събуди. Бяха големи, тежки капки, които ме удряха със силата на градушка. Пампата се разтърси от мощна гръмотевица. За момент си помислих, че може да съм ослепял, но след това при блясъка на следващата светкавица видях разлюлените от вятъра треви и купчините ерозирали камъни.
— Севериън!
Беше Доркас. Започнах да се изправям и ръката ми докосна кал и някаква тъкан. Хванах и я дръпнах към себе си. Коприна, тясно дълго парче, завършващо с пискюли.
— Севериън! — Викът й беше изпълнен с ужас.
— Тук съм! — отвърнах аз. — Тук съм долу! — Следващата светкавица ми показа сградата и надвесената фигура на Доркас, застанала на ръба на покрива. Надигнах се и търсейки опора в стените стигнах до стълбището. Конете ни бяха изчезнали. На покрива ги нямаше и вещиците. Там беше само Доркас, приведена над тялото на Йолента. Светкавица освети мъртвото лице на момичето, което беше обслужвало мен, доктор Талос и Баландер в кафенето на Несус. Дъждът вече беше измил и последните следи от красотата му. В крайна сметка бе останала само мимолетната любов. Поне това блаженство. Защото ние сме това, което единствено можем да бъдем — деца на нашия непростим грях.
Тук спирам отново, читателю. Водих те с мен от град на град. Започвайки от малкото селище Салтус до мъртвия каменен град, името на който отдавна е изтрито от хилядолетията. Салтус беше отправна точка за мен отвъд пределите на Цитаделата. Сега каменният град бе врата към планините, които се виждаха през разрушените арки и колонади. Очаква ме дълго пътуване по техните тесни каменисти пътеки, покрай огромни пропасти, слепи очи и мрачни ликове.
Тук спирам. Ако ти, читателю, не искаш да вървиш по-нататък с мен, не те обвинявам. Пътят не е лесен.