Мъжете бяха келау, всеки въоръжен с огромна прашка и кожена торбичка със запалителни топчета. Повечето бяха по-млади от мен. Позлатените им бронирани ризници, пищно украсени колани и ножници, показваха, че са от елитните войски. Тяхната песен не беше за битки или жени, каквито са повече от войнишките песни, а истинска песен на прашконосци. Това, което чух този ден, звучеше горе-долу така:
И така, строфа след строфа, някой от които доста странно звучащи, други направо комични, трети — стъкмени единствено да има рима, песента ехтеше и се повтаряше отначало.
— Прекрасна гледка, нали? — възкликна собственикът на хана. Плешивата му глава отново надникна през рамото ми. — Северняци. Забелязвате ли колко от тях имат руси коси и лунички? Свикнали са със студа тук, но сега трябва да тръгнат към планините. Като чуеш песента им, ти се приисква да тръгнеш с тях. Колко мислите, че са?
Товарните мулета вече се задаваха, натоварени с провизии.
— Две хиляди. Може би две хиляди и петстотин.
— Благодаря ви, сеньор. Винаги съм искал да знам колко войници преминават оттук. Няма да повярвате колко много от тях съм видял да се изкачват по този път, но твърде малко се връщат обратно. Е, все пак, нали това е войната. Опитвам се да се убедя, че те все още са някъде там, но знам, както и вие, че много от тях остават завинаги по бойните полета. Но песента им ме кара някак си да ги последвам.
Попитах го дали е чувал новини за хода на войната.
— О, да, сеньор. Следя какво става от години, макар битките, които се водят, да нямат някакво особено значение, ако ме разбирате. Те никога не се приближават, нито се отдалечават от нас. Това, което винаги съм предполагал, е, че нашият самодържец и неговите приближени си определят време кога да се бият и кога да се приберат у дома. Моята жена, каквато си е глупачка, дори не вярва, че изобщо има война.
Тълпата отново се събираше след последното муле и ставаше все по-гъста след всяка дума, която си разменяхме. Охранени търговци разполагаха своите павилиони и сергии, стесняваха улицата и правеха блъсканицата още по-голяма.
— Къде тогава смята жена ви, че отиват тези войници? — попитах го аз,
— Да търсят Водалус, така казва тя. Сякаш Самодържеца, чиито шепи са пълни със злато и враговете целуват краката му, би изпратил цяла армия, за да хванат един размирник!
Едва изтърпях да изслушам края на разсъжденията му.
Каквото и да притежавам, бих го дал, за да стана като онези, които се оплакват, че спомените им избледняват. Моите собствени — никога. Те си остават завинаги живи, сякаш току-що съм ги преживял. Веднъж извикани в паметта ми, те ме понасят, сякаш ме омагьосват.
Обърнах гръб на ханджията и тръгнах сред тълпата и сергиите на амбулантните търговци, но не виждах нито лицата им, нито стъпалата. Сякаш усещах под краката си разпръснатите кости на некропола. През стелещата се речна мъгла съзрях слабата фигура на Водалус. Той подаде револвера на любимата си и извади меч. О, колко тъжно бе да си мъж в този миг! Бях като вцепенен от престореността на това движение. Той, който толкова пъти тайно бе заявявал, че се сражава по старите правила и за древната, високоразвита цивилизация Ърт, се беше отказал от помощното оръжие на настоящата цивилизация.
Ако моите спомени за миналото остават непокътнати с времето, това е може би защото миналото съществува единствено в моята памет. Водалус, трябва да призная, е същество от настоящето. Ние сме способни на настояще, само като останки от нашия собствен непростимо греховен живот.
Няма съмнение, че ако бях един от вас, от тези, на които паметта изневерява, щях да съм забравил образа му и да си проправям с лакти път сред тълпата. Може би по някакъв начин щях да избегна това усещане за смърт в живота ми, което ме сграбчва дори когато пиша тези редове. Или може би нямаше да мога да го сторя. Да, по-вероятно е последното. Във всеки случай старите спомени и чувства бяха прекалено силни. Бях изпаднал в съзерцание и възхищение от нещо, на което и преди се бях възхищавал. Бях хванат като муха в смолата на отдавна изгнил бор.