2
МЪЖЪТ В ТЪМНИНАТА
Къщата на разбойника не се различаваше по нищо от останалите домове в селището. Беше на един етаж, изградена от камък, с плосък, солидно изглеждащ покрив от каменни плочи. Вратата и единственият прозорец, който можех да видя от улицата, беше зазидан с груба мазилка. Стотина от хората, дошли за панаира, стояха пред вратата, говореха оживено и сочеха нещо с пръст. Отвътре не се чуваха никакви звуци, нито от комина излизаше пушек.
— Това често ли се случва? — попитах Йонас.
— Да, традиция е. Не си ли чувал поговорката „Легенда, лъжа и бъднина правят традицията“?
— На мен ми се струва, че онзи вътре твърде лесно би могъл да се озове навън. Може да разбие през нощта прозореца или стената или да прокопае тунел. Разбира се, ако е очаквал нещо подобно, знаейки нравите тук, и наистина е търсил Водалус, щеше да си е подготвил предварително инструменти и известно количество храна и вода.
Йонас поклати глава.
— Преди да зазидат всички отвори, хората претърсват къщата и вземат всички инструменти, храна, свещи и каквото друго там може да има някаква полезна стойност.
Звънтящ глас се обади зад тях:
— Да, наистина правим това, ако ми разрешите да се представя!
Беше кметът, който се бе приближил зад нас, без да го усетим в тълпата. Той ни пожела „добър ден“ и двамата с Йонас отвърнахме на поздрава му. Беше набит, мускулест мъж с открито лице и умен блясък в очите.
— Мисля, че ви познах учителю Севериън, независимо от облеклото. Тези, на вас, нови ли са? Изглеждат такива. Ако не сте доволен от тях, не се притеснявайте да ми кажете. Даваме достъп само на честните и добри търговци на панаира. Ако дрехите не си струват, този, който ви ги е продал, ще бъде хвърлен във водата. Един или двама, получили назидание, карат другите да внимават.
Той отстъпи назад, за да ме огледа по-внимателно, и кимна впечатлен.
— Добре ви стоят! Трябва обаче да призная, че имате прекрасна фигура. И красиво лице също така. Малко е бледо, но скоро суровото време на севера ще го обветри. Но както и да е, дрехите ви стоят много добре. Ако някой ви попита откъде сте ги купили, можете да кажете, че са от панаира в Салтус. С това няма да навредите никому. Напротив.
Обещах да го направя, макар да бях повече загрижен за сигурността на Терминус Ест, който бях оставил скрит в нашата стая, отколкото за собствената си външност или за годността на дрехите, които бях купил от беден търговец.
— Предполагам, вие и вашият помощник сте дошли да наблюдавате как ще извадим онзи злодей? Е, съвсем скоро ще започнем. Остава само Месмин, Сибалд и още двамина да донесат бойния таран, който, страхувам се, в действителност не е нищо повече от дънер на дебело дърво. Не много голямо, защото в противен случай трябва да платим на повече мъже да го носят. Все пак трябва да свърши работа. Предполагам, не сте чували за случая, който имахме преди осемнайсет години?
Йонас и аз поклатихме глави.
Кметът изпъчи гърди като политик, на когото е дадена възможност да каже повече от няколко изречения.
— Добре си спомням как изглеждаше, макар да беше жена. Забравих вече името й, но ние я наричахме Майка Пирексия. Бяхме я затрупали с камъни, по-големи дори от тези, които виждате пред вас. Наближаваше краят на лятото и брането на ябълките. Добре си спомням това, защото хората от тълпата пиеха сайдер от новата реколта, а аз самият ядях ябълка, докато гледах какво ще произтече. На следващата година някой искаше да купи тази къща. Нали знаете, имуществото става общинска собственост. Така финансираме работата, тези, които я вършат, влизат първи и вземат всичко, което могат, а къщата и имотът остават за общинската управа. Но да ви разкажа накратко историята. Отсякохме таран и лесно проникнахме през врата, надявайки се само да строшим костите на старата жена и да предадем къщата на новия собственик. — Кметът замълча и се изсмя, отмятайки глава. Имаше нещо призрачно в смеха му, може би защото надделя над шума на тълпата.
— Тя не беше ли мъртва? — попитах аз.
— Зависи, какво имате предвид под това — отговори с усмивка той. — Ще кажа, че жена, която е затворена в пълна тъмнина достатъчно дълго време, може да се превърне в много странно нещо. Също както странните неща, които можеш да намериш в изгнилата гора. Ние в Салтус повечето сме миньори и сме свикнали със съществата, които живеят под земята, но тогава си плюхме на петите и се върнахме с фенери. Онова нещо не хареса нито светлината, нито огъня.