Всичко, което пиша бавно, оплитайки нишка от яркочервено мастило в Двореца на Сюзерена, звучи спокойно и дори надлежно изредено. Ала нищо не може да е по-далеч от истината. Аз се задъхвах и потях, докато крещях въпроси, на които не дочаквах отговор. Като лице, видяно на сън, това на Аджиа се бе загнездило в съзнанието ми — широко, с издадени скули, с меко закръглена брадичка, с почерняла от слънцето кожа и издължени, присмехулно святкащи очи. Защо беше дошла, не можех дори да си представя. Само знаех, че е тук и погледът, който й хвърлих, бе достатъчен да събуди мъката у мен, спомняйки си нейния писък.
— Виждали ли сте жена, висока ето толкова, с кестенява коса? — повтарях отново и отново като участник в дуел, който е извикал някаква фраза толкова пъти, че е станала безсмислена като песента на цикадите.
— Да. Всяка селска жена, която идва тук, е такава.
— Знаеш ли името й?
— Жена? Разбира се, че мога да ти намеря жена.
— Къде си я изгубил?
— Не се тревожи. Скоро ще я намериш. Панаирът не е толкова голям, че някой да се загуби. Не си ли уговорихте място, на което да се срещнете? Пийни си малко чай, изглеждаш изтощен.
Затършувах из джобовете си за дребни монети.
— Няма нужда ми плащаш, достатъчно съм продала. Е, ако толкова настояваш. Струва само един аес. Ето, заповядай.
Старата жена бръкна в престилката си и с красноречив жест ми показа цял порой от лъскави, дребни монети. След това ми наля чая, който беше горещ и изклокочи, когато го сипа в глинената чаша. Предложи ми сламка от някакъв опушен метал, но аз отказах.
— Чиста е — каза тя. — Измивам я след всеки клиент.
— Не, просто не съм свикнал да пия така — отговорих аз.
— Внимавай тогава, ръбът на чашата е горещ. Успя ли вече да я потърсиш на мястото за екзекуции? Там трябва да има доста хора.
— Където са животните? Да, вече бях там. — Чаят беше ароматен и леко стипчив.
— А тази жена знае ли, че я търсиш?
— Не, не мисля. Дори и да ме види, едва ли ще ме познае. Аз не… не съм облечен както обикновено.
Старата жена измърмори нещо и подпъхна измъкнал се кичур коса под кърпата на главата си.
— На панаира в Салтус?! Разбира се, че не сте облечен нормално! Тук всеки носи най-хубавите си дрехи и всяко разумно момиче трябва да знае това. Какво ще кажеш за мястото долу при реката? Там има оковани затворници.
— Не, тя сякаш изчезна вдън земя — поклатих глава аз.
— Но ти изглежда, не си се отказал. Мога да разбера от начина, по който гледаш хората, преминаващи покрай сергията. Е, много добре, така трябва да бъде. Мисля, че ще я намериш, макар и напоследък да разказват какви ли не странни неща. Хванали са зелен човек, знаеш ли това? Затворили са го ей там, виждаш ли онази шатра? Зелените знаят всичко, така казват хората, само трябва да ги накараш да говорят. След това можеш да надзърнеш в катедралата.
— В катедралата?
— Доколкото чух, вие градските хора не я смятате за истинска, а аз смятам, че си градски човек, защото пиеш чая си по-различен начин. Но това е единствената катедрала, която някой в Салтус може да види. Много е красива, с тези висящи лампиони и прозорци от оцветена коприна. Аз самата не вярвам или по-точно смятам, че щом Всемогъщия не го е грижа за мен, защо аз да се интересувам от него, не е ли така? Все пак е грехота това, което направиха. Запалиха катедралата, не сте ли чули?
— Говорите за катедралата на Пелерините?
Старата жена кимна смръщено.
— Ето, и ти го каза. Правиш същата грешка като тях. Това не е катедралата на Пелерините, а катедралата на Нокътя. Нима щом е тяхна, трябва да я изгорят?
— Те са я запалили — измърморих аз по-скоро на себе си.
— Извинявай, не те разбрах. — Жената обърна ухо към мен. — Какво каза?
— Казах, че те са я изгорили. Предполагам, първо са запалили сламения под.
— Това е, което чух и аз. След това са избягали, за да гледат отстрани как изгаря. Ходила съм чак до Безкрайните ливади на Новото слънце, знаеш ли, но не съм виждала подобно нещо.
От отсрещната страна на улицата едър мъжага започна да бие барабан. Изчаках го да спре, за да кажа:
— Знам, някои хора дори твърдят, че я видели как се издига във въздуха.
— О, да, издигна се. Когато моят внук чу за това, не беше на себе си половин ден. След това направи шапка от хартия, сложи я над печката и тя се издигна. Оттогава сметна, че е нещо съвсем нормално и катедралата да се издигне. Не смяташе това вече за никакво чудо. Ето какво е да си глупак. Той никога не успя да прозре причините, поради които катедралата се издига. Не може да си представи, че това е дело на Неговата десница.