— Той каза, че всички вече са дошли. Също и че ти си Невинността, а аз Смъртта.
Доркас кимна мрачно.
— Точно така. Но ти не си Смъртта, колкото и често той да те нарича така. Ти не си повече Смъртта от касапина, който цял ден прерязва гърлата на младите добичета. За мен ти си Животът, млад мъж на име Севериън, и ако решиш да облечеш други дрехи и да станеш рибар или дърводелец, никой не би те спрял.
— Нямам желание да напускам братството.
— Но ти можеш! Още днес! Това е нещо, което ще се запомни. Хората не искат другите да бъдат хора повече от тях. Те им измислят прозвища и ги оковават в тях. Не искам и ти да си окован от думите на доктор Талос. Та той е по-лош от всички! По свой си начин, той е лъжец…
Доркас остави обвинението си недовършено и аз предположих:
— Веднъж чух Баландер да казва, че понякога той лъже.
— Казах ти по свой си начин. Баландер е прав, но доктор Талос лъже така, че другите да не разбират. Това, че те нарича Смъртта, не е лъжа, а…
— Метафора — предположих аз.
— Да, но това беше опасна, лоша метафора, насочена към теб. А всъщност си е лъжа?
— Никога не ми е хрумвало, че доктор Талос ме мрази. Трябва да кажа, че той е един от малцината, които са се отнасяли истински добре с мен, откакто съм напуснал Цитаделата. Ти, Йонас, който вече го няма, възрастната жена, която срещнах, докато бях в затвора, и един мъж в жълта роба, който също като доктор Талос ме нарече Смъртта. Всъщност списъкът е малък.
— Не мисля, че той те мрази така, както ние разбираме тази дума — отвърна тихо Доркас. — Точно това и цели. Да манипулира всеки, който дойде при нас, да го променя така, както пожелае. Да събаряш, е нещо много по-лесно от това, да строиш и той го прави най-често.
— Струва ми се, че Баландер го обича — казах аз. — По-рано имах едно сакото същество, подобно на куче. Казваше се Трискъл. Баландер гледа към доктора така, както и Трискъл гледаше на мен.
— Разбирам те, но не съм съгласна. Замислял ли си се как си изглеждал ти, когато си гледал кучето? Знаеш ли нещо за тяхното минало?
— Само че някога са живели заедно, близо до езерото Дютурна. Изглежда, че местните хора са им запалили къщите, за да ги прокудят.
— Мислиш ли, че Баландер може да е баща на доктор Талос?
Предположението, изказано от Доркас, беше толкова абсурдно, че аз се разсмях и успях да разсея малко напрежението.
— Помисли си само как се държат — рече Доркас. -
Като бавнозагряващ, трудолюбив баща със своя талантлив, скитащ син особняк. На мен поне така ми изглеждат.
Едва когато станахме от пейката и вървяхме обратно към Зелената зала (която нямаше нищо общо с картината, която стария Рудезинд ми показа), започнах да се чудя дали фактът, че доктор Талос бе я нарекъл Невинност, не е метафора от същия порядък като смъртта.
23
ЙОЛЕНТА
Старата овощна градина с лехите с подправки беше толкова тиха и обгърната от забвение, че ми напомни за Атриума на времето и Валерия с нейното изключително красиво лице на фона на боровете. Зелената зала сега представляваше истински пандемониум[11]. Всички бяха будни и сякаш се опитваха да крещят едновременно. Децата се катереха по дърветата, за да освободят птиците от клетките, преследвани от метлите на майките и летящите като стрели камъни на бащите. Прибираха шатрите, но репетициите течаха. Видях как един солидно изглеждащ купол от грубо платно се срути, като знаме, което пада от голяма височина. Пред очите ми изскочи тревистозелен мегатир, който стоеше изправен на задните си крака, докато танцьор правеше пирует.
Нашата и тази на Баландер шатра вече ги нямаше, но в същия момент към нас тичешком се приближи доктор Талос и ни подкани да побързаме надолу по криволичещите пътечки, покрай парапетите, водопадите и малките изкуствени пещери, изпълнени с топази от цъфтящ мъх. Озовахме се на подстригана овална ливада, където гигантът работеше по издигането на сцената под погледите на десетина бели елена.
Това определено беше по-сложна и изпипана сцена от тази, на която бях играл при Стената на Несус. Слугите от Двореца на Сюзерена бяха донесли дъски, гвоздеи, инструменти, боя и плат в много по-големи количества, отколкото имахме нужда. Тяхната щедрост веднага беше пробудила склонността на доктора към грандомания (която, разбира се, никога не бе заспивала дълбоко) и той се раздвояваше между това да помага на Баландер и на мен при по-тежките конструкции и последните допълнения, нанасях в сценария на пиесата.
Гигантът беше нашият дърводелец и въпреки че се движеше бавно, той работеше равномерно и с неизчерпаема сила. Баландер забиваше шип, дебел колкото моя показалец само с един или два удара. Разсичаше дъска, за която на мен щеше да ми е необходим един час, само с няколко замаха на брадвата.