Доркас откри, че има заложби и талант да рисува и аз бях възхитен от това. Заедно вдигнахме черните плоскости, които акумулираха енергия от слънцето, не само за да подсигурим вечерното представление, но и да запалим прожекторите още отсега. Тези устройства можеха да осигурят светлина на разстояние хиляда левги, но илюзията беше пълна само когато настъпеше нощта. Отзад се издигаха рисуваните декори на Доркас, която тя създаваше с изключително умение.
Йолента и аз бяхме най-безполезни. Нямах ръка на художник, а и никакво понятие какво трябва да се прави, за да помогна на доктора в аранжирането на сцената. Мисля си, че на Йолента физически и психически й бе чужда каквато и да е работа. Тези дълги крака, толкова деликатни от коленете надолу и изваяни пищно нагоре, бяха неспособни да носят тегло по-голямо от нейното собствено. Големите й вирнати гърди бяха под постоянната заплаха някоя дъска да ги премаже или кофа с боя да изцапа зърната им. Йолента не носеше в себе си и този дух, който обединява група хора за постигането на обща цел. Доркас ми беше казала, че предишната нощ съм бил самотен и сигурно беше права, но Йолента бе много по-самотна от когото и да било. Аз и Доркас държахме един на друг, Баландер и доктора имаха своето странно приятелство и това беше част от играта. Йолента имаше само себе си и участваше в пиесата единственото, за да събери овации.
Тя докосна ръката ми и без да говори, завъртя големите си светлозелени очи по посока на естествения амфитеатър, където се простираше горичка от кестени с прави като свещи съцветия и бледи листа.
Видях, че в момента никой не ни наблюдава и й кимнах. Йолента ми се струваше висока, колкото Текла, макар да нямаше нейната плавна походка. Тя беше най-малко с една глава по-висока от Доркас, а прическата и обувки й за езда я правеха да изглежда още по-висока.
— Искам да видя горичката — каза тя. — Това ще е единственият ми шанс да го направя.
Това беше очевидна лъжа, но се направих, че съм й повярвал, и казах:
— И аз. Днес и само днес обитателите на Двореца на Сюзерена ще могат да видят и теб.
Тя кимна колебливо. Бях произнесъл неясна за нея мисъл.
— Имам нужда от някой, от когото тези, с които не искам да говоря, да се страхуват. Не мога да понасям циркаджиите и актьорите от пантомимата. Когато ти си отидеш, само Доркас ме придружава, а от нея никой не се страхува. Може ли да извадиш меча си и да го носиш на рамо?
Направих каквото пожела.
— Ако не се усмихвам, накарай ги да се махат. Разбираш ли?
Тревата между кестените беше по-висока и по-мека от тази на естествения амфитеатър. Пътечката бе от кварцови камъчета със златни жилки.
— Само да ме зърне Самодържеца и ще ме пожелае. Мислиш ли, че той ще дойде да гледа представлението?
За да я зарадвам, кимнах и добавих:
— Чувал съм, че той не си пада по жените, колкото и да са красиви. Използва ги само за съветнички, шпионки и телохранителки.
Йолента спря, обърна се и се засмя.
— Не е точно така. Да не си сляп? Аз мога да накарам всеки да ме пожелае. Дори и Самодържеца, чиито мечти са наша реалност, а спомените — наша история, също ще ме пожелае, макар да е кастриран. Ти си желал и други жени освен мен, нали? Желал си ги до болка?
Признах, че е така.
— Сигурно си мислиш, че ще ме пожелаеш също както и тях. — Тя се обърна и тръгна, полюлявайки бедра, както винаги, но сега изглеждаше много по-уверена, явно окрилена от своите мисли. — Аз карам всеки мъж да губи ума и дума, и всяка жена да страда. Жени, които никога не са обичали, искат да ме имат, знаеш ли това? Това са същите онези, които идват отново и отново на нашите представления и ми изпращат цветя, храна, шалове, наметала и бродирани кърпички с толкова сестрински и майчински послания. Те ме предпазват от моя лекар, от неговия гигант, от техните синове, съпрузи и съседи. А мъжете! Баландер трябва да ги изхвърля в реката.
Когато излязохме от горичката с кестените, аз я попитах дали има луксация, та се полюшва така. Дори се огледах наоколо за тояжка, която ще й помогне да върви, но не открих такава.
— Бедрата ми са протрити и ме болят, когато вървя. Имам крем, който ми помага, а и един мъж ми подари по-дребен кон, но сега не знам къде са го завели на паша. Най-добре се чувствам, когато държа краката си разтворени.
— Мога да те нося — предложих аз.
Йолента се усмихна и ми показа чудесните си зъби.