— И на двама ни ще ни хареса. Но страхувам се, няма да изглежда достойно. Не, ще вървя. Надявам се, че не отиваме далеч. Аз никога не вървя прекалено, каквото и да се случи. Жалко, наоколо няма никой, освен тези актьори. Може би важните особи спят, за да са бодри за нощните празненства. И аз трябва да поспя поне още четири часа, за да изглеждам добре.
Чух някъде вода, шуртяща между камъни, и тръгнах натам. Преминахме през жив плет от глогови храсти, чиито бели цветове приличаха отдалеч на непреодолима бариера. Тогава видях реката, не по-широка от улица, по която плуваха лебеди, като бели скулптури от лед. На брега имаше беседка, а до нея три лодки с формата на водни лилии. Техните дъна бяха застлани с дебел копринен брокат, който, щом стъпих вътре, открих, че излъчва приятна миризма.
— Чудесно! — възкликна Йолента. — Те няма да имат нищо против ако вземем една, нали? Ще ни закара при някой важен велможа, също както е в пиесата, и той никога няма да поиска да се разделим. Ще го убедя и доктор Талос да остане с мен, дори и за теб ще го помоля, ако искаш. Все ще имат някаква полза и от двама ви.
Казах й, че трябва да продължа пътуването си на север, вдигнах я и я сложих в лодката. Открих, че нейният кръст е не по-малко тънък и деликатен от този на Доркас.
Тя веднага полегна на възглавниците и ми напомни за Аджиа, която се смееше срещу слънцето, когато двамата слизахме по Адамниевите стъпала и мечтаеше следващата година да носи голяма, широкопола шапка. Но Аджиа нямаше черта, която да не е по-лоша от тази на Йолента. Първо тя беше ниска, може би малко по-ниска дори и от Доркас. Гърдите й щяха да изглеждат дребни пред преливащата от изобилие плът на Йолента. Нейните продълговати кафяви очи и високи скули изразяваха повече хитрост и проницателност, отколкото страст и похотливост. И все пак Аджиа пробуждаше прекалено бързо нагона ми. Нейният смях, когато се смееше изобщо, бе примесен със злоба, но въпреки това беше истински смях. Желанието на Йолента не беше нищо повече от желание да бъде харесвана, така че аз не исках да й помагам и да облекчавам нейната самота, както бях направил това с Валерия, не за да изразя любов, такава каквото бях изпитвал към Текла, нито пък да я предпазя така, както исках да направя това за Доркас. Исках само да я засрамя, да я накажа, да срина самоувереността й, да изпълня очите й със сълзи, да изскубя косата й, както се скубе коса от труп и се изгаря след това, за да се накажат духовете, които са го обладали.
— Знам, че това ще е последното ми изпълнение. Чувствам го. Публиката трябва да ме задържи… — Тя се протегна. Изглеждаше, че изпънатият й корсаж няма да издържи дълго на напрежението и аз извърнах очи. Когато погледнах отново към нея, тя вече спеше.
В задната част на лодката имаше дълго и тънко весло. Хванах го и открих, че въпреки странната закръглена форма на лодката, тя има кил. По средата на реката течението беше достатъчно силно и всичко, което трябваше да правя, бе да насочвам лодката по меандрите. Също като слуга, и аз преминах незабелязано през аркади и тайните пътища до Втората къща, превеждайки мен и спящата Йолента през акрите градина. По меката трева под дърветата лежаха млади двойки, а някои от тях за по-удобно — пред летните вили, и явно не смятаха нашата лодка за нищо друго, освен за декорация, пусната по течението единствено за тяхно развлечение. Дори и да видеха главата ми над покритата с цветя палуба, те смятаха, че сме увлечени в наши, собствени удоволствия. Самотни философи седяха по ръждиви скамейки на брега, а двойки, които не бяха дотолкова отдадени на еротиката, се разхождаха спокойно под арките на преплетените клони на дърветата.
В един момент аз се възмутих, че Йолента все още спи. Изоставих греблото и коленичих до нея. Имаше някаква чистота в спящото й лице, която не бях забелязвал, докато е будна. Целунах я и големите й, полуотворени очи ми заприличаха на продълговатите очи на Аджиа, а нейната златисточервена коса ми се стори почти кафява. Започнах да свалям дрехите й. Тя изглеждаше като упоена, може би под въздействието на някакво сънотворно, пропито в меките възглавници или от умората, натрупана по време на нашата разходка, а защо не и от тежестта на сластната й плът. Освободих гърдите й, всяка от които изглеждаше голяма като главата й, а също и широките й бедра, които изглеждаше, че държат между тях новоизлюпено пиленце.
Когато се върнахме, всеки знаеше къде сме били, макар и да се съмнявах, че Баландер изобщо се интересува от това. Доркас изчезваше от време на време и после се връщаше със зачервени очи и усмивка на героиня. Мисля, че доктор Талос едновременно беше бесен и доволен. Имах впечатлението.(а и досега го имам), че той макар да не харесваше Йолента, смяташе, че само нему, от всички мъже на Ърт, тя трябва да се отдава изцяло и доброволно.