— Той не е ли я видял сам? — попитах аз. — Исках да кажа, не е ли видял катедралата с очите си?
Жената явно не ме разбра.
— О, виждал я е много пъти, когато е идвал тук.
Ритмичното удряне на барабана продължаваше. То ми напомни за изпълнението някога на доктор Талос, но беше доста по-нескопосано и страдаше от липсата на характерния за доктора финес. Шумът пречеше на разговора ни.
— Знае всичко! — крещеше мъжът отсреща. — Познава всеки! Зелен е като неузряло кучешко грозде! Елате сами да се убедите!
Настоятелният глас на барабана отмерваше: „БУМ! БУМ! БУМ!“
— Как мислите, този зелен мъж дали знае къде мога да открия Аджиа?
— Това е нейното име, така ли? — усмихна се старата жена. — Ще го запомня, ако някой ми спомене за нея. Да, може би. Имаш пари, защо не опиташ?
Защо не, наистина, казах си аз.
— Докаран от джунглите на Севера! Никога не яде! Прилича и на трева, и на храст! БУМ! БУМ! БУМ! Знае всичко за бъдещето и далечното минало!
Когато ме видя да се приближавам към шатрата му, човекът с барабана спря да го бие.
— Само един аес, за да го видите. Два, за да говорите с него. Три, за да останете насаме с него.
— За колко време? — попитах аз и извадих три медни монети. — На лицето на мъжа се появи разкривена, кисела усмивка. — За колкото искате. — Подадох му парите и влязох вътре.
По гримасата на човека пред шатрата разбрах, че и да искам, няма да мога да остана прекалено дълго и вече очаквах да видя нещо ужасно отвратително. Такова нещо нямаше, вътре се усещаше само лек аромат на сено. В центъра на палатката под слънчевия лъч, който осветяваше прашинките във въздуха, седеше окован мъж със зеленикав цвят на нефрит. Той носеше фустанела от листа, повяхнала вече, а зад него имаше глинено гърне, пълно до ръба с чиста вода.
В началото и двамата мълчахме. Аз стоях и го наблюдавах. Зеленият мъж не вдигаше поглед от земята.
— Това не е боя — казах аз. — Не смятам и че си боядисан. Нямаш повече коса от човека, който тази сутрин извадиха от зазиданата къща.
Зеленият мъж погледна за секунда към мен, а после отново сведе глава. Дори и бялата част на очите му имаше зеленикав оттенък.
Опитах се да му пусна примамка.
— Ако наистина си растение, не трябва ли косата ти да е от трева?
— Не — неочаквано отговори той с мек, нежен глас, който не бих сбъркал с женски само защото бе по-плътен.
— Тогава ти действително си зеленчук? Говорещо растение?
— Ти не си селяк.
— Напуснах Несус преди няколко дни.
— Там си получил някакво образование.
Спомних си за учителя Палемон, след това за учителя Малрубиус и за нещастната Текла и свих рамене.
— Мога да чета и пиша.
— И въпреки това не знаеш нищо за мен. Аз съвсем не съм говорещо растение и мисля, че трябва и сам да осъзнаваш това. Дори растенията да следваха един от няколкото милиона пътища, които да водят до разумен живот, не бих могъл да дублирам формата на човешките същества от дърво и листа.
— Същото нещо може да се каже и за камъните, макар да съществуват статуите.
Въпреки отчаянието на зеления човек (имаше по-тъжно лице дори от това на моя приятел Йонас), в крайчетата на устните му се появи нещо подобно на лека усмивка.
— Много добре казано. Нямате научна титла, но сте образован много повече, отколкото сам предполагате.
— Точно обратното, образованието ми е изцяло научно, но няма нищо общо с разни фантасмагории. Какво сте в действителност?
— Велик прорицател. Голям лъжец. Какъвто е принуден да стане всеки с единия крак в гроба.
— Ако най-после ми кажете какво сте всъщност, ще се опитам да ви помогна.
Той ме погледна и сякаш някакъв висок бурен изведнъж отвори очи и разкри човешкото си лице.
— Вярвам ви — заяви зеленият човек. — Защо само вие изпитахте съжаление, а при мен вече са идвали хиляди хора?
— Грешите, макар да не ми е чужда идеята за справедливостта, а и познавам много добре кмета на това селище. Зеленият човек си е човек и ако е роб, неговия господар трябва да докаже как е придобил собственост над него.
— Ще съм глупак, ако се доверя на този ваш план. Но въпреки всичко, ето, правя го — отвърна зеленият човек. — Аз съм свободен и идвам от бъдещето, за да изследвам тази епоха.
— Това е невъзможно!
— Зеленият цвят, който така озадачава вашите хора, е само езерен планктон. Ние го преработихме, докато стана съвместим с нашата кръв и чрез него решихме вековната борба, която човечеството водеше със слънцето. В нашите тела живеят микроскопични растения. Те скоро умират и вътрешните ни органи се хранят с тях, независимо дали са живи или мъртви. На нас не ни е необходима никаква храна. Масовият глад, осигуряването на прехраната, е нещо отдавна забравено.