Месия пада на колене.
МЕСИЯ: Има нещо, което никога не съм разбирал. Защо трябва да говоря с вас, когато вие знаете всяка моя мисъл? Моят първи въпрос: Знаейки, че тя е от потомство, което вие сте осъдили на изгнание, аз все пак не трябва ли да направя това, което тя предлага? В сърцето си вярвам, че тя постъпва правилно, но само защото излиза от нейните уста, аз отхвърлям всичко с презрение.
САМОДЪРЖЕЦ: (Настрани) Този също е луд, мисли ме за бог, само защото съм с жълта роба. (Към Месия) Малко прелюбодеяние никога не би навредило на някой мъж. Освен, разбира се, ако не е със собствената му жена.
МЕСИЯ: Но моето ще й причини болка. Аз…
Влизат Контесата и нейната прислужница.
КОНТЕСА: Мой върховни господарю! Какво правите тук?
МЕСИЯ: Моля се, дъще. Поне си свали обувките, когато пристъпваш на тази свещена земя.
КОНТЕСА: Сеньор, кой е този глупак?
САМОДЪРЖЕЦ: Един луд, който открих да се шляе тук заедно с две жени, не по-малко луди от него.
КОНТЕСА: Но те са повече от нас, ако не смятаме моята прислужница. И тя не е с всичкия си.
ПРИСЛУЖНИЦА: Но Ваша милост…
КОНТЕСА: Нещо, в което се съмнявам. Този следобед тя ми беше приготвила да облека виолетовия епитрахил[12] и зеленото наметало с качулка. Щях да изглеждам като кол на ограда, нагизден с виолетови грамофончета.
Месия, който става все по-ядосан, докато тя говори, я удря и поваля на земята. Незабелязано зад тях. Самодържецът побягва.
МЕСИЯ: Млъкни, невъзпитано същество! Не се отнасяй с пренебрежение към светите неща, когато аз съм наблизо! Още по-малко си позволявай да правиш нещо, което не бих одобрил.
ПРИСЛУЖНИЦА: Кой сте вие, господине?
МЕСИЯ: Аз съм родителят на човешкия род, дъще. А ти си мое дете, също както и тя.
ПРИСЛУЖНИЦА: Надявам се, че ще ми простите, а също и на нея. Бяхме чули, че сте мъртъв.
МЕСИЯ: Няма нужда от извинения. Повече са, разбира се. Но както виждаш, аз съм дошъл тук, за да посрещна Новата зора.
НОД: (Проговорва и се раздвижва след дълго мълчание и застиналост.) Дошли сме прекалено рано.
МЕСИЯ: (Сочейки нещо.) Гигант! Гигант!
КОНТЕСА: Ох! Соланжи! Кайнебурга!
ПРИСЛУЖНИЦА: Тук съм, Ваша милост. Либе е тук.
НОД: Все още е рано да дойде Новото слънце.
КОНТЕСА: (Започва да ридае.) Новото слънце идва! Ние ще се стопим като сън.
МЕСИЯ: (Уверява се, че НОД няма лоши намерения.) Лоши сънища. Но това ще е най-доброто нещо за теб, надявам се, разбираш това?
КОНТЕСА: (Започва да се съвзема.) Това, което не разбирам, е как ти, който изведнъж изглеждаш толкова мъдър, можеш да сбъркаш Самодържеца с Универсалното съзнание.
МЕСИЯ: Знам, че вие сте мои дъщери от първото сътворение. Трябва да сте, след като сте човешки жени, но аз нямам нищо общо с това.
НОД: Негов син ще вземе моя дъщеря за жена. Това е чест, която моето семейство не е направило нищо да заслужи. Ние сме прости хора, деца на Гея, но най-накрая ще тържествуваме. Аз ще бъда… Какъв ще бъда, Месия? Ще бъда тъст на твоя син. Може би, ако нямаш нищо против, някой ден аз и жена ми ще дойдем да посетим дъщеря си на същия ден, на който ти понечиш да видиш сина си. Ти няма да ни откажеш място на твоята трапеза, нали? Ние, разбира се, ще седнем на пода.
МЕСИЯ: Разбира се, че не. Кучето вече прави това или ще го направи, когато го видим. (Към Контеса) Не ти ли е хрумвало, че аз може да зная повече от този, който наричаш Универсално съзнание? Повече отколкото самият Самодържец знае за себе си? Не само твоето Универсално съзнание, но и други по-маловажни сили изтикват на преден план човечество, когато пожелаят. Ние, които рядко изпадаме в такава ситуация осъзнаваме това и все пак един друг се смятаме за Демиург, за Свети дух или Сатана.
КОНТЕСА: Това е мъдрост, която научавам прекалено късно. Предстои ми да изчезна при изгрева на Новото слънце. Вече мина ли полунощ?
ПРИСЛУЖНИЦА: Почти, Ваша милост.
КОНТЕСА: (Сочейки към публиката.) Ами всички тези честни и добри хора, какво ще се случи с тях?
МЕСИЯ: Какво се случва с листата в края на годината, когато задуха есенният вятър?
КОНТЕСА: Ако…
Месия обръща се към източното небе, очаквайки да види там приближаващата се зора.
КОНТЕСА: Ако…
МЕСИЯ: Какво ако?
КОНТЕСА: Ако моето тяло задържи част от твоето. Ако заключа втечнена тъкан между слабините си…
МЕСИЯ: Но дори и да го направиш, ще скиташ из Ърт дълго време, като изгубена душа, която никога не може да открие пътя към дома. Но аз няма да легна с теб. Нима си мислиш, че си нещо повече от труп? Ти си по-нищожна и от това.
12
Епитрахил — богослужебна одежда във формата на тясна престилка, която се надява през главата и стига до глезените. — Б. пр.