Не повече от десетина стола бяха заети, но пък доста високи фигури седяха прави отстрани и отзад зад тях. Имаше няколко жени, облечени в официални дрехи, подобни на тези, които бях видял в Двореца Азурит. Рокли с много дълбоки деколтета и дълги поли, обшити с дантела. Прическите им бяха обикновени, но украсени с цветя, скъпоценни камъни или светещи лаври.
По-голяма част от публиката бяха мъже и пристигнаха в самото начало. Почти всички бяха колкото Водалус или по-високи от него, загърнати в наметалата, сякаш им бе студено от мекия пролетен бриз. Лицата им бяха засенчени от плитки, широкополи петасоси[16].
Веригите на Баландер паднаха с трясък и Доркас изпищя, за да ми подскаже, че той се е освободил. Обърнах се към него, после се наведох и грабнах най-близкия горящ факел, за да го отблъсна. Той едва не загасна, когато огънят в чашата му се изля, но малко по-късно минералните соли и сярата, които доктор Талос предвидливо бе добавил, отново го върнаха към бурен живот.
Гигант се преструваше на луд, както, разбира се, го изискваше ролята му. Гъстите му рунтави вежди бяха спуснати надолу и почти закриваха очите, но въпреки това аз успях да видя дивия пламък, който гореше в тях. Устата му беше отпусната, от нея течаха лиги, а по-навътре се виждаха и огромните му жълти зъби.
Това, което ме изплаши — а аз бях наистина изплашен и предпочитах да държа в ръцете си Терминус Ест, а не този факел — беше това, което бе изписано на лицето му. Изражението му ме накара да си спомня за черната вода, която понякога съм виждал да се движи под привидно дълбоко замръзнала река. Баландер беше открил истинска радост да бъде такъв, какъвто е в ролята си. Сега, когато се изправих срещу него, за първи път осъзнах, че той не толкова е имитирал лудост, а точно обратно — опитвал се е да изглежда смирен и със здрав разум. Тогава се зачудих каква ли роля е имал той в написването на сценария за тази пиеса (а той бе участвал в неговото написване без съмнение), макар единственият човек, който познаваше добре пациента си, да бе самият доктор Талос.
Разбира се, ние нямахме никакво намерение да ужасяваме благородниците на Самодържеца, както правехме със селяните. Баландер трябваше насила да изтръгне факела от ръцете ми, да се престори, че ми счупва гръбнака и с това сцената да завърши. Но той не го направи. Дали наистина се беше вживял в ролята си на луд, или се беше ядосал на вече многобройната публика, това не мога да кажа. Може би и двете обяснения важаха.
Каквото и да ставаше с Баландер, той изтръгна факела от ръцете ми, завъртя го над главата си и обсипа зрителите с дъжд от горящи капки масло. Мечът, с който допреди малко бях заплашвал Доркас, лежеше в краката ми и аз инстинктивно се наведох и го вдигнах. За времето, докато се надигна, Баландер вече беше сред публиката. Факелът му бе угаснал и сега той го въртеше като боздуган.
Някой стреля с пистолет. Мълнията подпали костюма му, но явно без да засегне тялото. Няколко ликуващи извадиха мечовете си, а някой — не видях точно кой — приложи едно най-редките оръжия — съня. Той се движеше като пурпурен дим, макар и много по-бързо, и веднага обгърна гиганта. Той изглеждаше попаднал в миналото и бъдещето си едновременно. От едната му страна се виждаше старица с побелели коси, над главата му висеше рибарска лодка, а студен вятър разгаряше пламъците, които вече го обгръщаха.
И въпреки всичко, виденията, които правят другите войници замаяни и безпомощни, явно не подействаха на Баландер. Той разтърси глава, развъртя загасналия факел и започна да си проправя път напред.
Обърнах се да видя какво става (бях се отдръпнал настрани, за да не се намесвам в този безсмислен бой) и видях, че няколко души от публиката свалят късите си наметала, а малко след това — както ми се стори — и лицата си. Под тези „лица“, които те вече не носеха, се показа тъкан също толкова нереална, колкото и на ноктюлите. Бяха толкова отвратителни и чудовищни, че няколко мига не можех да повярвам, че изобщо съществуват. Имаха голяма, кръгла уста с дълги и тънки като игли зъби, поне хиляда малки очи, подредени на редове както при борова шишарка и челюсти, подобни на клещи. Тези същества, които видях в тъмните часове на нощта, останаха завинаги запечатани в паметта ми, както, разбира се, и всичко останало. Бях доволен, когато вдигнах поглед нагоре към звездите и зеленикаво осветените от луната облаци.