Втурнах се да бягам. Но малкото ми закъснение, докато гледах Баландер и докато вземах Терминус Ест, ми струваше твърде скъпо. Обърнах се да грабна Доркас и да я отведа в безопасност, но тя беше изчезнала.
Тогава побягнах, не толкова от яростта на Баландер, не от какогените сред публиката или от преторианците на Самодържеца, (които очаквах всеки момент да се появят), а за да настигна Доркас. Тичах и виках името й, но сред тази безкрайна градина откривах само горички, фонтани и кладенци. Най-накрая краката ме заболяха и аз намалих темпото.
Невъзможно е да опиша на хартия цялата горчивина, която изпитвах. Да открия Доркас толкова трудно и отново да я загубя, ми се струваше нещо повече, отколкото можех да понеса. Жените вярват или поне често твърдят, че нашата нежност и грижовност към тях са породени единствено от желанието. Че ние ги обичаме само когато не сме имали достатъчно време да им се насладим и ги изоставяме, когато сме задоволени, или по-точно казано — изтощени. В тази представа няма никаква истина, макар и понякога да прилича на такава. Когато сме завладени от желанието, ние сме готови да бъдем по-внимателни и нежни, защото се надяваме това желание да бъде задоволено. Но в други случаи ние се чувстваме почти задължени да се отнасяме грубо с жените и не можем да изпитваме никакви дълбоки емоции, освен една. Докато скитах тази нощ през градините, аз не чувствах физическо привличане към Доркас (макар да трябва да призная, че ми хареса когато двамата спахме в крепостта под Кървавото поле, защото бях излял многократно своята мъжественост в Йолента, докато пътувахме с лодката във форма на водна лилия. Ако бях успял да открия Доркас, щях да я успокоя само с целувки. А колкото до Йолента, към която преди изпитвах неприязън, сега определено чувствах привличане.
Но нито Йолента, нито Доркас се появиха, не видях и забързани войници и дори гуляйджиите, които бяхме дошли да забавляваме. Събитието явно трябваше да се състои в определена част на градината, а аз очевидно бях се вече отдалечил от нея. Дори и сега не мога да бъда сигурен на каква площ се простира Дворецът на Сюзерена. Съществуват карти, но те са объркани и непълни. Няма карти за Втората къща на отец Инир и дори самият отец ми е казвал, че вече е забравил някои от своите мистерии. По време на моите скитания не успях да видя бели вълци, но видях стълби, които водеха до куполи под нивото на реката, и врати, които отвеждаха към сякаш недокоснати от човека гори. (Някой от тях са маркирани на повърхността с буренясали мраморни стълбове, но повечето не са.) Когато затварях подобни врати и се връщах отново във вътрешността, изкуственият въздух все още беше пропит с мириса на свежи и загниващи растения. Понякога дори се чудех дали няма и таен път, който да води от тук до Цитаделата. Старият Ултан веднъж ми беше загатнал, че части от неговата огромна библиотека достигат до Двореца на Сюзерена. Какво пречеше части от нея да достигат до неговата библиотека? Коридорите на Втората къща не бяха по-различни от задънените, обърканите проходи, в които преди търсих Трискъл. Ако действително това бяха същите коридори, аз несъзнателно се бях изложил на огромен риск.
Дали тези мои предположения имат основание или не, нямам точна представа сега, когато пиша тези редове. Поради своята некомпетентност тогава смятах, че границите на Двореца на Сюзерена са ограничени и аз вече съм ги приближил, скоро ще ги приближа или вече съм ги пресякъл. Вървях през цялата нощ, като определях курса си на север по звездите и отново премислях живота си, защото се опитвах да избягам от съня. Отново заедно с Дрот и Рош плувах в студената вода под Бел Кийп. Отново подменях дяволчето-играчка на Йозефина с открадната жаба. Отново протягах ръка да хвана дръжката на оръжието, което щеше да убие великия Водалус, и така спасявам и Текла, която все още е на свобода. Отново виждам аленочервената струйка под вратата на килията на Текла, Малрубиус се навежда над мен, Йонас изчезва в безкрайността между различните измерения. Отново играя с речни камъчета в двора до съборената стена, докато Текла едва не попада под копитата на бащиния ми жребец.
Дълго след като бях прекрачил и последната ограда, все още се страхувах от войниците на Самодържеца. Но след като само зърнах някакъв далечен патрул, станах по-самоуверен и сметнах тяхната неефективност за част от общата дезорганизация, която цареше в държавата. Със или без моята помощ, Водалус съвсем сигурно щеше да разбие тези некадърници. Единственото, което му оставаше да направи, бе да реши кога да удари.