И въпреки всичко, хермафродитът в жълта роба, който знаеше паролата и комуто предадох съобщението на Водалус, без съмнение беше самият Самодържец — господарят на тези войници и господар на цялата държава, в границите, които го признаваха. Текла често го беше виждала, а тъй като нейните спомени вече бяха мои, знаех, че със сигурност е той. Не можех да си обясни тогава защо след като Самодържеца е на страната на Водалус, Водалус продължава да се крие. (А и защо говореше за Самодържеца, сякаш му е слуга?) Опитвах се да се убедя, че всичко, което се случи в стаята — картина е било само сън, но щом пипнех торбичката на кръста си, се сещах, че стоманата вече не е там.
Мислейки си за Водалус, си спомних и за Ноктите, за които и самият Самодържец ми бе казал, че трябва колкото се може по-бързо да върна на жриците, наречени Пелерини. Извадих ги навън. Светлината им сега беше мека и различна. Не блестяха така, както пред маймуночовеците, нито пък бе мътна, както когато с Йонас бяхме в преддверието. Макар и само да лежаха на дланта ми, те ми приличаха на огромен басейн със синя вода, по-чиста от тази в цистерна, много по-чиста и от тази в Гиол, в която сякаш можех да се гмурна… Почувствах се изведнъж едновременно спокоен и разтревожен. Прибрах Ноктите в ботуша си и продължих да вървя.
Зората ме завари на тесен път, който се виеше из гора, позагнила и от тази пред Стената на Несус. Хладните папратови арки, които имаше там, тук липсваха. Но затова пък имаше приличащи на човешки пръсти лози, вкопчили се в огромните махагони и дъждовни дървета[17], превръщайки техните дълги клони в ефирни зелени облаци и спуснати пищни завеси, отрупани с цветове. Птици, от неизвестни за мен видове, пееха над главата ми. Зърнах и една маймуна, която ако нямаше четири крайника, можех да сметна за съсухрен мъж с червеникава брада, който ме следеше от дърветата, някой по-високи и от кули. Когато повече не можех да вървя, открих едно сенчесто място под дебелите като колони корени, легнах и се завих с плаща си.
Някой път е трябвало да преследвам съня си, сякаш бе химера — наполовина въздух, наполовина легенда. Но този път той ме завладя отведнъж. Не бях още затворил очи, когато отново видях побеснелия гигант. Този път държах Терминус Ест, но той изглеждаше като безполезна палка. Вместо на сцената, ние бяхме стъпили на тесен парапет. От едната страна пламтяха фенерите на цяла армия, а от другата една-единствена малка капка изчезваше в лазурния басейн на Ноктите. Баландер вдига своя ужасен факел, а аз станах отново детската фигура, която бях видял на дъното на морето. Усещах и че гигантската жена не е далеч. Боздуганът се стовари надолу…
Когато се събудих беше вече следобед, а по гърдите ми вървеше керван от огненочервени мравки. Сред два-три часа ход под бледите листа на тази горда, но обречена гора, достигнах до прав, широк път. Вървях по него около час (когато сенките започнаха да се издължават) и спрях. Подуших въздуха и разбрах, че наистина мирише на запален огън. По това време бях вече изтощен от глад и забързах нататък.
26
РАЗДЯЛА
Там, където пътят се пресичаше с друг, четирима души стояха около малък огън. Първо разпознах Йолента. Нейната аура превръщаше малката поляна в истински рай. В същия момент ме видя и Доркас и се затича да ме целуне. Зърнах лисичето лице на доктор Талос, надничащо над масивните рамене на Баландер.
Гигантът, който в друг случай трябваше веднага да разпозная, сега бе почти неузнаваем. Главата му беше омотана в мръсни бинтове, а гърбът му, вместо с черното провиснало палто, което носеше преди това, беше покрит с лепкав мехлем, който приличаше на восък и миришеше на застояла вода.
— Добра среща, добра среща! — извика доктор Талос. — Всички се чудехме какво ли е станало с теб. — Баландер ми показа с леко кимване на главата, че Доркас е била тази, която се е тревожила, нещо, което ми беше съвсем ясно и без този намек.
— Побягнах — отговорих му аз. — Същото е направила и Доркас. Учудвам се, че никой от вас не е бил убит.
— За малко и това щеше да се случи — съгласи се докторът.
Йолента сви рамене, карайки простото й изказване да прозвучи като изискана церемония.
— Аз също побягнах. — Тя притисна с ръце огромните си гърди. — Но не мисля, че бях много добре подготвена. А вие? Както и да е, в тъмното се сблъсках с един ликуващ, който ми каза, че не трябва повече да бягам, защото е готов да ме защитава. Но малко след това дойдоха няколко конника — как бих искала някога техните прекрасни животни да бъдат впрегнати в каляската ми! — сред които имаше някакъв офицер, който каза, че изобщо не се интересува от жените. Надявах се, че ще бъда отведена при Самодържеца, чиито пори са по-светли от звездите, също както е в пиесата. Но те накараха моя ликуващ да ме изостави и аз се върнах при трупата. — Тя посочи Баландер и доктор Талос. — Докторът тъкмо му слагаше мехлем и войниците смятаха да ги убият, макар да не желаеха да убиват и мен. След това обаче ги пощадиха, освободиха ни и ето ни тук.
17
Тропически дървета от вида