Също както когато Доркас ми каза, че съм спал в палатката на доктор Талос сам и аз се престорих, че е така, гигантът сега си даде вид, че е сам на поляната, а около него подскачат дребни животинки или домашни любимци, които само му досаждат и го изморяват.
— Той вече заплати за своята необмисленост — казах аз. — Изглежда, че е лошо изгорен.
Докторът кимна.
— Всъщност Баландер имаше голям късмет. Хиеродулите намалиха силата на лъчите си и се опитаха да го върнат обратно, вместо да го убият. Той живее само благодарение на тяхното снизхождение и плътта му ще се регенерира.
— Искаш да кажеш „излекува“? — измърмори Доркас.
— Вярвам, че ще се оправи. Толкова ми е мъчно за него!
— Твоето сърце е нежно и състрадателно — отбеляза докторът. — Дори прекалено нежно. Но Баландер все още расте, а раните на малките деца бързо заздравяват.
— Все още расте?! — учудих се аз. — Но част от косата му вече е побеляла.
— Може би той израства с побеляла коса — засмя се докторът. — Но сега, скъпи приятели — той се изправи и изтупа праха от панталоните си, — сега стигнахме, както се казва в поемата, до мястото, където хората се разделят в различни посоки. Ние спряхме тук, Севериън, не само защото сме изморени, но и защото тук се срещат пътищата за Тракс и за езерото Дютурна и нашето родно село. Не бях склонен да преминавам този кръстопът, защото не губех надежда, че си останал жив и ще можеш да получиш твоята част от приходите. Но и това вече е изпълнено. Ако ти се наложи да се свържеш със своите благодетели от Двореца на Сюзерена, трябва да им кажеш, че съм постъпил честно с всички.
Купчината лъскави монети все още стоеше недокосната пред мен.
— Това е поне сто пъти над сумата, която съм очаквал да получа — казах аз. — Но добре. Разбира се. — Взех монетите и ги сложих в торбичката на колана си.
Доркас и Йолента си размениха бърз поглед.
— Аз смятам да тръгна със Севериън. Ако той наистина отива в Тракс — каза Доркас.
Йолента вдигна ръка, като явно очакваше докторът да й помогне да стане, ала той каза:
— Баландер и аз ще пътуваме сами. Ще вървим, без да спираме през цялата нощ. Ще ни липсвате всички, но времето за раздяла вече настъпи. Доркас, детето ми, искрено се радвам, че ще има кой да те защитава. — Ръката на Йолента се отпусна върху бедрото й. — Хайде, Баландер, потегляме.
Гигантът тромаво се надигна и макар да не издаде нито звук, видях колко усилия и болка му струваше това. Превръзките му вече бяха мокри от пот и кръв. Знаех какво трябва да направя и казах:
— Баландер и аз трябва да поговорим насаме. Мога ли да помоля всички ви да се отдалечите за малко на стотина крачки?
Жените изпълниха това, за което ги помолих. Доркас тръгна по единия път, а Йолента — след като Доркас й помогна да стане — по другия. Само докторът остана на мястото си и трябваше отново да повторя молбата си.
— Искаш и аз да се отдалеча? Но това е безсмислено. Баландер веднага ще ми каже всичко, щом отново бъдем заедно. Йолента! Върни се тук, скъпа.
— Но тя се отдалечи по моя молба.
— Да, но тя върви по погрешен път и аз не мога да го допусна. Йолента!
— Докторе, искам само да помогна на твоя приятел, роб или какъвто ти е там.
Съвсем неочаквано изпод превръзките се чу плътният глас на Баландер:
— Аз съм неговият господар.
— Точно така — съгласи се докторът, събра купчината монети от земята и ги пъхна в джоба на великана.
Йолента бавно се върна при нас. На красивото й лице имаше следи от сълзи.
— Докторе, може ли да дойда с вас?
— Разбира се, че не — каза студено той, сякаш отказваше на дете второ парче торта.
Йолента се отпусна на земята.
Аз обърнах глава към гиганта.
— Баландер, мога да ти помогна. Преди известно време един мой приятел също беше тежко изгорен, но аз успях да го излекувам. Само че не мога да го направя, докато Йолента и доктор Талос ме гледат. Ще дойдеш ли малко по-надолу, ето там, зад онези храсти?
Бавно, главата на гиганта се завъртя в двете посоки.
— Той знае какво успокоително средства му предлагаш — засмя се доктор Талос. — Баландер сам го е предлагал на много хора, но обича прекалено много собствения си живот.
— Предлагам му живот, а не смърт.
— Така ли?! — попита докторът. — А къде е сега този твой приятел?
Гигантът вече беше хванал дръжките на своята ръчна количка.
— Баландер — казах му аз, — знаеш ли кой е Помирителят?
— Това е било много, много отдавна — отговори Баландер. — Сега това няма никакво значение.