Той тръгна по пътя, по който не беше тръгнала Доркас. Доктор Талос го последва на няколко крачки, а Йолента се вкопчи в ръката му. Той се спря и се обърна към мен.
— Севериън, пазил си толкова много затворници според това, което си ми разказвал за себе си. Ако Баландер ти даде един кризос ще задържиш ли това същество, докато се отдалечим достатъчно?
Бях ужасно разочарован, че не ми позволиха да излекувам гиганта, но успях да кажа:
— Като член на братството не мога да вземам комисионна от никой друг, освен от официални лица на служебни постове.
— Тогава ще я убием, щом вие си тръгнете.
— Това е проблем между нея и вас — отговорих му аз и тръгнах след Доркас.
Не бях изминал дори и стотина крачки, когато се чуха писъците на Йолента. Доркас стисна силно ръката ми и ме попита какво става. Казах й за заплахата на доктора.
— И ти я изостави?
— Не вярвах, че говори сериозно.
Ние тутакси се обърнахме и се втурнахме назад. Изминахме най-много десетина крачки, когато писъците секнаха и чухме само пукането на умиращи листа. Затичахме се още по-бързо, но докато стигнем кръстопътя, аз вече усещах, че сме закъснели. Ако трябва да кажа истината, бързах единствено, защото Доркас щеше да е разочарована, ако не го сторя.
Оказа се, че съм грешал, смятайки Йолента за мъртва. Когато взехме последния завой, я видяхме да тича към нас. Коленете й се удряха едно в друго, очевидно по причина на широките й бедра. Ръцете й бяха на гърдите, за да ги придържат. Разкошната й златисторижа коса падаше над очите й, а прозрачното й наметало висеше на парцали. Доркас я прегърна и тя припадна.
— Мръсници, пребили са я!
— Преди малко се страхувахме, че може да са я убили. — Разгледах следите от удари по красивия й гръб. — Мисля, че това са следи от бастуна на доктора. Имала е късмет, че не е заповядал на Баландер да я спре.
— Но какво ще правим сега с нея?
— Може да опитаме с това — казах аз и извадих Ноктите от ботуша си и й ги показах. — спомняш ли си за това, което открихме в моята торбичка? Ти май каза тогава, че не са истински скъпоценен камък. Може и така да е, но понякога са ми помагали да излекувам болни хора. Исках с тях да помогна и на Баландер, но той не ми позволи.
Задържах Ноктите над главата на Йолента, после ги прокарах по синините на гърба й, но те не заблестяха по-ярко, а и на нея не й стана по-добре.
— За съжаление, не действат. Изглежда ще трябва да я нося на гръб.
— По-добре я преметни през рамо, защото гърбът й е в рани.
Доркас взе Терминус Ест, а аз направих това, което тя предложи, и открих, че Йолента тежи като мъж. Доста дълго се тътрихме така под балдахина от листа, докато най-накрая Йолента не отвори очи. Дори и да не можеше да върви и да стои изправена, тя прокара пръсти, за да среши прекрасната си коса и да ни покаже мокрото си от сълзи овално лице.
— Докторът не искаше да ме вземе с него — изплака тя.
— Изглежда — съгласи се Доркас, говорейки й така, сякаш Йолента бе с години по-млада от нея.
— Аз ще бъда унищожена.
Попитах я защо казва подобно нещо, но тя само поклати глава и попита:
— Може ли да дойда с теб, Севериън? Нямам никакви пари. Баландер ми взе всичко, което ми плати докторът.
— Тя хвърли многозначителен поглед към Доркас. — Тя също има пари, дори повече от мен. Толкова, колкото даде докторът и на теб.
— Той знае това — отвърна й Доркас. — Знае също, че всички пари, които имам, са и негови, ако желае.
Реших да променя темата.
— Тогава знайте и двете, че може да не отида направо в Тракс. Налага се първо да открия Пелерините.
Йолента ме погледна така, сякаш не бях с всичкия си.
— Чувала съм, че обикалят света. А и между другото, не приемат мъже.
— Не смятам да се присъединявам към тях, а само да ги открия. Последните новини, които чух, гласяха, че отиват на север. Ще трябва да ги открия, дори това да означава пак да сменя посоката.
— Отивам там, където и ти — заяви Доркас. — Дори и да не е в Тракс.
— Аз пък не отивам никъде — въздъхна Йолента.
Не след дълго, когато вече не трябваше да подкрепяме Йолента, аз и Доркас тръгнахме по-бързо и я оставихме зад себе си. Повървяхме малко и се обърнахме да видим дали ни следва. Тя вече не плачеше, но аз трудно разпознах красавицата от трупата на доктор Талос. Тя държеше гордо изправена главата си. Някога раменете й бяха изопнати назад, а великолепните й очи блестяха като изумруди. Сега те бяха приведени от умора, а погледът й бе забит в земята.
— За какво си говорихте с доктора и гиганта? — попита Доркас, когато Йолента вече не се виждаше.