— А ти не чу ли?
— Само веднъж каза нещо по-силно, което чух. И то беше: „Знаеш ли кой е Помирителя?“ Не разбрах дали чакаше отговор или се опитваше да научиш нещо повече за него.
— Да, права си. Знам съвсем малко за него, дори нищо. Виждал съм снимки, но те са толкова различни, че не може да са на един и същ човек.
— Носят се легенди.
— Повечето от тези, които аз съм чувал, звучат направо абсурдно. Как бих искал Йонас да е тук! Той щеше да се погрижи за Йолента и да ни разкаже за Помирителя. С Йонас се срещнахме при Портата на скръбта, помниш ли? Той яздеше кобила и ми стана приятел. Много добър приятел за известно време.
— Къде е той сега?
— Това ме попита и доктор Талос. Не знам, а и не искам да говоря за това. Кажи ми за Помирителя, ако знаеш нещо.
Без съмнение това може да прозвучи глупаво, но веднага щом споменах името, усетих тишината на гората да ме притиска като тежест. Въздишките на вятъра в клоните на дърветата можеха да са въздишки от леглото на тежкоболен човек. Бледозеленото на жадните за светлина листа бяха като пребледнелите лица на гладуващи деца.
— Никой не знае много за него — каза Доркас. — Аз може би знам по-малко от това, което и ти самият. Дори не си спомням как съм го научила. Някои казват, че бил дребен като момче. Други пък, че изобщо не бил човек, нито пък какоген, а някаква мисъл, която се материализирала пред нас. Бил свръхинтелигентен и нашата действителност му се струвала като хартиен театър в асортимента на продавач на играчки. Разказва се как хванал за ръка една умираща жена, а в другата взел звезда. Така успял да помири Вселената с човечеството, слагайки край на старата вражда. Той притежавал способността да изчезва, а след това отново да се появява, когато всички го смятали за мъртъв. Можел да се превръща в животно, да говори с човешки глас. Появявал се на някои религиозни жени под формата на роза.
— Както на Света Катерина при нейната екзекуция.
— Чувала съм и по-мрачни легенди — каза Доркас.
— Разкажи ми ги.
— Те ме плашат — отвърна тя. — А и вече почти не си ги спомням. Твоята кафява книга не споменава ли нещо за тях?
Аз веднага извадих книгата, но не беше удобно да се чете в движение и отново я прибрах. Отложих четенето за по-късно, когато трябваше да спрем някъде, за да си починем.
27
НА ПЪТ ЗА ТРАКС
Продължихме нашия път през поразената гора, докато имаше светлина. Един час след като притъмня, достигнахме до брега на река, по-малка и по-бърза от Гиол. Тук можехме да видим осветените от луната безкрайни полета от камъш на другата страна, които се поклащаха дружно от нощния вятър. Йолента хленчеше малко след нас и по настояване на Доркас спряхме, за да я изчакаме. Не можех да похабя прекрасното острие на Терминус Ест, за да насека дърва за огън, а клоните около нас бяха навлажнени, порести и олекнали от гниенето. За наша радост реката беше изхвърлила на брега изобилие от криви, сухи пръчки с различна големина.
Събрахме достатъчно от тях и ги стъкнах, но тогава си спомних, че съм се разделил с парчето стомана, което ми служеше като огниво. Бях го оставил при Самодържеца, който без никакво съмнение бе „високопоставеният служител“, който бе напълнил шепите на доктор Талос с монети. Доркас извади кремък, стомана и прахан от оскъдния си багаж и съвсем скоро ние се наслаждавахме на приятната топлина на пукащия буен огън. Йолента се страхуваше от диви зверове и се наложи да й обясня, че войниците на Самодържеца не биха оставили подобни опасни същества да се разхождат близо Двореца на Сюзерена. За нейно успокоение сложихме три по-дебели дървета, така че да се запалят от единия край и при нужда да ги грабнем и да се отбраняваме от зверовете, ако изобщо се появят такива.
Пушекът прогони комарите и ние легнахме по гръб, наблюдавайки как искрите отлитат нагоре. Много по-високо във въздуха се виждаха светлините на летателните апарати, които се движеха в различни посоки и изкълваха небето с фалшива зора. Това бяха министрите и генералите на Самодържеца, които се връщаха в двореца или отиваха на война. Ние с Доркас размишлявахме какво могат да си мислят тези хора, когато погледнеха надолу. Зърнахме нашата яркочервена звезда и решихме, че и те навярно си мислят същото, което и ние за тях. Задавахме си въпроса кои са, къде отиват и защо го правят. Доркас ми изпя една песен — песен за момиче, което се скита през пролетта в малка горичка, тъгува за приятелите си от миналата година и падналите, гниещи листа.
Йолента бе легнала между огъня и водата. Предполагам, че така се чувстваше в безопасност. Ние с Доркас бяхме от другата страна на огъня, не само защото искахме да останем сами, но и защото Доркас ми каза, че не харесва бученето на течащата буйно вода.