— Също и червеите — добави тя. — Ами голямата, абаносова змия, която сега не е гладна, но знае, че сме наблизо и се готви да ни погълне, когато усети глад? Не се ли страхуваш от змии, Севериън?
Знаех, че Текла се страхуваше и част от нейния страх сега се беше прибавил в съзнанието ми. Кимнах.
— Чувала съм, че в горещите гори на север, Самодържеца на всички влечуги е Уроборос — братът на Абая. Неколцина ловци открили неговата бърлога и я сметнали за тунел, който слиза под морското дъно. Слезли надолу, но това била устата му. Преминали в гърлото му и продължили да вървят. Те били отдавна мъртви, макар и да се смятали за живи. Други пък разказват, че Уроборос е просто голяма река, която тече към морето, което я поглъща.
Докато говореше, Доркас се приближи по-близо към мен и аз я прегърнах. Знаех, че иска да се любим, макар и да не бяхме сигурни, че Йолента е заспала от другата страна на огъня. От време на време тя се размърдваше, може би защото широките й бедра, тесен кръст, огромни гърди и дълга коса я бяха обвили точно като змия. Доркас надигна дребното си, тъжно лице и аз я целунах. Когато телата ни се притиснаха, усетих как нейното трепери от желание.
— Студено ми е — прошепна тя.
Доркас се оказа гола. Не бях видял кога се е съблякла. Загърнах я с плаща си и усетих, че кожата й, също както и моята, е топла от огъня. Малките й ръце се плъзнаха под дрехите ми и започнаха да ме галят.
— Толкова е хубаво — промълви тя. — Обичам да си нежен. — А след това каза, макар и преди да бяхме спали заедно: — Не съм ли прекалено малка за теб?
Когато се събудих, луната (почти не беше за вярване, че това е същата луна, която ми показваше пътя през градините на Двореца на Сюзерена) вече почти беше изместена от издигащия се западен хоризонт. Нейната бледозелена светлина все още заливаше реката и придаваше на всяка вълничка сянката на по-голяма вълна.
Чувствах се напрегнат, без да знам защо. Страховете на Йолента от нападение на зверове вече не ми изглеждаха толкова глупави. Изправих се и сложих още дърва на загасващия огън. Спомних си за ноктюлите, за които Йонас каза, че ги изпращат през нощта, а после и за съществото от преддверието. Над главата ми кръжаха нощни птици — не само сови, които гнездяха в изобилие в разрушените кули на Цитаделата, а и птици от други видове, някои с раздвоени или разстроени като вилици опашки. Те прелитаха над водата и я докосваха с крила. Понякога от дърво на дърво прехвърчаха и нощни пеперуди, но много по-големи, отколкото бях виждал досега. Шарените им крила бяха с дължина на човешка ръка от рамото до пръстите и те си говореха, също както нас хората, но на някакъв странен, писклив език, който нямаше как да разбера.
След като разпалих огъня, се уверих, че мечът ми е до мен и погледнах невинното лице на Доркас. Големите, нежни мигли бяха затворени от съня и аз отново легнах до нея, за да погледам полета на птиците на фона на съзвездията и да се отдам на спомени, които без значение колко горчиви или приятни са за мен, никога не мога да излича.
Опитах се да си спомня празненството в деня на Света Катерина, което се беше състояло близо година след като станах капитан на послушниците. Не бях се още концентрирал върху подготовката за тържеството, когато други спомени неочаквано връхлетяха съзнанието ми. Надигах в кухнята чаша крадено вино, но открих, че тя се е превърнала с женска гръд, от която тече топло мляко. Това беше гърдата на майка ми и аз вече трудно сдържах въодушевлението си (което съвсем лесно можеше да изтрие спомена), че най-после съм успял да я видя, след толкова безплодни опити. Ръцете ми най-после се вдигнаха да я прегърнат, но без преди това да погледна лицето й. Майка ми, след като аз бях палач, определено не трябваше да има гърди. Сивотата, която виждах на предела на зрението си, беше металът на стената в нейната килия. Скоро тя щеше да бъде отведена и да пищи в Апаратус или с Огърлицата на Алоин. Опитах се да я задържа, да й кажа, че някога отново ще се върна при нея, но тя бързо се стопи като мъгла, носена от вятъра.
Бях отново дете… момиченце… бях Текла. Намирах се в прекрасна зала, прозорците на която бяха огледални. Те едновременно излъчваха и отразяваха. Около мен имаше красиви жени, всички поне два пъти по-високи от мен. На повечето от тях им липсваха част от дрехите. Въздухът беше душен и ухаеше приятно. Търсех някого и гледах гримираните лица на тези красиви, почти прекрасни жени и вече се съмнявах, че ще го открия. По страните ми потекоха сълзи. Три жени веднага се затичаха към мен и аз огледах лицата на всяка поотделно. Когато очите им срещнаха светлината, видях, че от прекрасните устни на една от тях излизат подобни на паяжина тънки крила.