— Севериън!
Изправих се, несигурен кога спомените и сънят ми са се слели. Този нежен, плътен глас… Бях сигурен, че съм го чувал и преди, но не можех да си спомня къде. Луната вече почти се скриваше зад западния хоризонт, а огъня замираше за втори път. Доркас беше отхвърлила настрани парцаливите завивки и красивото й като на фея тяло спеше, изложено на нощния въздух. Видях, че бледата й кожа изглежда още по-бледа на светлината на отиващата си луна, освен на местата, които се осветяваха в червено от тлеещите въглени. Почувствах желание, което не бях изпитвал досега в живота си. То беше по-силно от това, което изпитвах, когато притиснах Аджиа на Адамниевите стъпала, по-силно от това, когато видях Йолента на сцената на доктор Талос и дори по-силно от това, което изпитвах, бързайки към килията на Текла. Не, аз не желаех по познатия начин Доркас. Само преди малко бях й се насладил и смятах, че тя ме обича, защото предполагах, че нямаше да ме приеме с такава готовност, по-голяма дори от тази, с която Йолента ме бе приела преди представлението.
Нито пък Йолента, която лежеше от другата страна на огъня и похъркаше. Всъщност, желаех ги и двете. А също и Текла, и безименната проститутка, които наподобяваше Текла в Лазурния дом. Също и нейната приятелка, която пък приличаше на Теа и бях срещнал по стълбите на Двореца на Сюзерена. Желаех още Аджиа, Валерия, Морвена и още хиляди други жени. Спомних си за вещиците, за тяхната лудост и дивите им танци в Стария двор по време на дъждовните нощи, а също и хладната, девствена красота на облечените в червени мантии Пелерини.
— Севериън…
Това вече не беше сън. Унесените птици, които спяха по клоните на дърветата над нас, се разпърхаха при този звук. Извадих Терминус Ест и оставих първия светлик на зората да проблесне по острието й, така че този, който бе извикал, да знае, че съм въоръжен.
Отново беше тихо — по-тихо отколкото през цялата нощ. Аз чаках извърнал глава, търсещ онзи, който бе извикал името ми, макар и да знаех, че първо трябва да установя точната посока, от която е дошъл гласът. Доркас Се размърда и изпъшка нещо насън, но нито тя, нито Йолента се бяха събудили. Нямаше други звуци освен пукането на сухите съчки в огъня, утринният вятър в листата на дървета и клокоченето на бързия поток.
— Къде си? — попитах аз, но не получих отговор.
Една сребриста риба подскочи с плясък във въздуха над водата и после отново настъпи тишина.
— Севериън…
Колкото и плътен, това бе женски глас, тръпнещ от желание, пропит от страст. Спомних си за Аджиа и не прибрах меча си в ножницата.
— Пясъчният нанос…
Страхувах се, че това може да е хитрост, само и само да обърна гръб към дърветата. Аз предпазливо се извърнах към реката и видях наноса на около двеста крачки от огъня.
— Ела при мен.
Това не беше хитрост или поне не такава, каквото първоначално смятах. Гласът идваше откъм течението.
— Ела. Моля те! Не те чувам там, където си сега.
— Не съм говорил, та да ме чуеш — казах аз, но отговор не последва.
Чаках и се колебаех да оставя Доркас и Йолента сами.
— Моля те. Когато слънцето докосне тази вода, трябва да си вървя. Може би няма да имам друг шанс.
Малката река беше по-широка при наноса, отколкото над или под него. Аз тръгнах по жълтеникавия пясък, без да си намокря краката почти до средата на потока. От лявата страна зеленикавата вода се стесни и стана по-дълбока. От дясната имаше малък, но също така дълбок около двайсет стъпки вир и тук, въпреки бързото течение, повърхността оставаше ясна и спокойна. Аз стоях с Терминус Ест и върхът му между краката си.
— Тук съм — казах аз. — Къде си ти? Чуваш ли ме?
Сякаш самата река ми отговори, защото три риби веднага подскочиха и предизвикаха серия от малки експлозии по гладката като огледало повърхност. Мокасин[18] с кафяв гръб, нашарен със златисти и черни ивици, премина почти до върховете на ботушите ми, извъртя се сякаш да сплаши игривите риби, изсъска и се отдалечи с лениви извивки. Тялото на змията беше дебело почти колкото ръката ми.
— Не се страхувай. Погледни. Виж ме. Знай, че няма да ти причиня нищо лошо.
Водата си беше зелена и преди, но сега стана още повелена. Там се извиваха хиляди нефритени пипала, без нито едно от тях да се покаже на повърхността. Докато гледах, прекалено впечатлен, за да се изплаша, между тях се появи бял диск, широк около три крачки и започна бавно да се издига нагоре.