Когато дойде на няколко лакътя от повърхността, разбрах какво е това, и то най-вече, защото съществото отвори очи. Изпод водата ме гледаше лице на жена, която спокойно можеше да подмята Баландер като играчка. Очите й бяха яркочервени, а устата й — оградена с устни, толкова тъмноморави, че отначало изобщо не предположих, че са устни. Зад тях се редеше армия от остри зъби, а зелените пипала, които плуваха около лицето й, бяха нейните коси.
— Трябваше да дойда за теб, Севериън — каза тя. — Не, този път не сънуваш.
28
ОДАЛИСКАТА НА АБАЯ
— Някога те видях в съня си — казах аз и съзрях смътно голото й тяло под водата, огромно и блестящо.
— Наблюдавахме гиганта и така те открихме. Уви, много бързо те загубихме, когато вие двамата се разделихте. Тогава ти си мислеше, че си омразен на всички, без да знаеш колко всъщност си обичан. Моретата по целия свят се разтърсиха от нашата скръб по теб. Вълните отрониха солени сълзи и отчаяно се заблъскаха в крайбрежните скали.
— А какво е това, което искаш от мен?
— Само твоята любов. Само твоята любов…
Дясната й ръка се издигна към повърхността и остана да се носи там като сал от пет бели дънера. Това несъмнено беше длан, голяма също колкото тази, на която великанът човекоядец пазел картата на царството си.
— Не съм ли красива? Къде си виждал устни, по-морави от моите, и кожа, по-бяла от моята?
— Толкова си красива, че дъхът ми спира — признах аз. — Но мога ли да те попитам защо си наблюдавала Баландер, когато се срещнах с него? Защо не си наблюдавала мен?
— Следяхме гиганта, защото той расте. По това ние си приличаме. Той е като нас и нашия съпруг и баща Абая. Някога той трябва да слезе под водата, защото сушата вече няма да може да издържа теглото му. Но ти можеш да дойдеш, ако пожелаеш и още сега. Ще можеш да дишаш — с помощта на нашите подаръци — толкова лесно, колкото дишаш и този рядък въздух. Когато пожелаеш след това, ще можеш да се върнеш на земята и да сложиш короната си. Тази река се нарича Сифизус и се влива в Гиол, а Гиол в спокойното, голямо море. Там можеш да яздиш делфин сред развълнуваните от теченията полета от корали и перлени миди. Сестрите ми и аз ще ти покажем погребаните градове, които древните хора са построили, а вие, следващите поколения, напълно сте забравили.
— Но аз нямам корона — отвърнах й аз. — Сигурно ме вземаш за някой друг?
— Всички ние там, в червените и белите паркове, където са училищата на лъвските риби, ще бъдем твои.
Ундината[19] говореше и бавно повдигна брадичката си, оставяйки цялото й лице да потъне на еднаква дълбочина и наполовина да се покаже над повърхността. Последва го и бялата й шия, а после и гърдите й с тъмночервени зърна изникнаха над водата. Малките вълнички вече ги галеха от всички страни. От дъното се издигнаха хиляди малки мехурчета. Тя се изпъна за миг в цялата си дължина по течението. Беше дълга поне четирийсет лакътя от белите й като алабастър стъпала до развятата зелена коса.
Никой, който чете тези редове, вероятно няма да разбере как бях привлечен към тази чудовищна жена. Искаше ми се да й повярвам и да тръгна с нея, така, както давещ се иска да си поеме глътка въздух. Ако бях приел нейните обещания, трябваше да забравя всичко останало и да се гмурна във водата.
— Ти наистина имаш корона, макар и още да не знаеш за нея. Нима мислиш, че ние, които плуваме в толкова много води, дори и сред звездите, живеем само в едно време? Сякаш беше вчера, когато ти легна на дланта ми и аз те издигнах над сплъстените водорасли, за да не се удавиш в Гиол и ето, сега говоря с теб.
— Дай ми силата да дишам под водата — казах аз. — Ще го изпробвам от другата страна на наноса. Ако това, което казваш, е истина, ще дойда с теб.
Гледах как се движат огромните й устни. Не знаех колко силно говори под водата, но няколко риби отново подскочиха при следващите й думи.
— Това не е толкова лесно. Трябва първо да ми се довериш и после да дойдеш с мен. Хайде!
Тя протегна ръка към мен, но в същия момент чух ужасения вик за помощ на Доркас.
Обърнах се и побягнах към нея. Все пак, ако ундината беше почакала, можех и да се върна, но тя не го направи. Самата река сякаш се надигна от леглото си с рев като от разбиваща се океанска вълна. Сякаш цяло езеро се изсипа върху главата ми, блъсна ме като цунами и ме запремята като суха пръчка. Малко по-късно, когато успях да се свестя, открих, че съм изхвърлен по-нагоре на брега, мокър, натъртен и без меч. На около петдесет крачки по-надолу ундината издигна бялото си тяло наполовина от водата. Без подкрепата на водата нейната плът висеше по костите й и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще ги пречупи под тежестта си, а косата й падаше свободно и метеше пясъка. Видях, че от ноздрите й тече вода, примесена с кръв.
19
Ундина — водна фея, русалка, която според средновековните суеверия влиза в любовни отношения с хората или ги напада. — Б. пр.