Аз кимнах и я извадих. Беше влажна от водата и аз оставих слънчевите лъчи да паднат на страниците, а ветровете, които галят лицето на Ърт, да си поиграят с тях. След това те започнаха нежно да се разгръщат и пред очите ни оживяха картини на мъже, жени и страховити чудовища. Те са запечатани ясно в съзнанието ми и досега. Случайно някои фрази или къси пасажи проблясваха и потъмняваха от попадащата върху металическото мастило светлина — „бездушен боец“, „прозрачно жълто“, а по-нататък „Древни времена, древен свят“ и „Адът няма граници. Където ние сме, е Ад, Адът е, където сме и трябва да бъдем“.
— Не искаш ли да четем сега?
— Не. По-добре ми кажи какво се случи с Йолента.
— Не знам. Спях и сънувах това, което често сънувам. Отидох в магазина за играчки. До стените имаше рафтове, отрупани с кукли, а в средата му — кладенец. На парапета му също стояха кукли. Спомних си, че си помислих — бебето ми е прекалено малко, за да има кукли. Но те бяха толкова красиви, а и аз не бях имала кукла от времето, когато бях малко момиченце. Така реших да купя една, за да й се радвам, докато бебето отрасне или пък да я сложа за красота до огледалото си. Посочих най-красивата кукла — една от тези, които стояха на парапета до кладенеца. Но когато продавачът я взе, видях, че това е Йолента и тя се изплъзва от ръцете му. Видях я как дълго пада надолу към черната вода. Тогава се стреснах и се събудих. Съвсем естествено първо погледнах към нея, за да видя дали е добре…
— И я видя, че кърви?
Доркас кимна и златисторусата й коса проблесна на слънчевите лъчи.
— Извиках те два пъти, а след това те видях долу на наноса. Това същество излезе от водата и се опита да те сграбчи.
— Няма причина да си толкова бледа — опитах се да я успокоя аз. — Йолента е била ухапана от някакво животно. Нямам представа какво, но съдейки по раната, било е доста малко. Така че, не трябва да се тревожим за рана, причинена от малко животно с остри зъби и лош нрав.
— Севериън, спомням си, че някой ми казваше за прилепите вампири, които живеели на север. Когато бях дете, някой ми разказваше за тях, за да ме сплаши. А когато станах по-голяма, веднъж в къщата влезе обикновен прилеп. Баща ми го уби и аз го попитах дали това е вампир и дали изобщо има подобни същества. Той ми отговори, че има, но живеят на север, във влажните гори, които са и центърът на света. Те хапели през нощта заспали хора и тревопасни животни. Слюнките им били отровни, а раната от зъбите им кървяла обилно. — Доркас замълча и погледна към гората. — Баща ми каза, че градът през цялата си история се е разраствал на север, покрай реката. Първоначално е бил само малко селце с коренни жители, което се намирало там, където Гиол се влива в морето. Ще бъде ужасно, когато къщите стигнат до районите, които обитават прилепите вампири, защото те денем ще могат да се прибират в запустелите сгради. Убедена съм, че хората от Двореца на Сюзерена вече са изпитали ужаса от срещата с тези същества. Не може да сме се отдалечили прекалено много.
— Съчувствам на Самодържеца — казах аз. — Но не мисля, че някога си говорила толкова много за миналото. Спомняш ли си баща си или пък къщата, в която е убил прилепа?
Доркас се изправи и макар да се опитваше да изглежда смела, видях, че трепери.
— Спомням си ги всяка сутрин след тези кошмарни сънища. Но, Севериън, трябва да тръгваме. Йолента е много слаба. Трябва да й намерим храна и чиста вода за пиене. Не можем да останем повече тук.
Самият аз бях гладен като вълк. Прибрах кафявата книга в торбата си и сложих добре омасления Терминус Ест в ножницата. През това време Доркас събра във вързоп малкото си имущество.
Тръгнахме и прегазихме реката доста по-нагоре от наноса. Йолента не можеше да върви сама и трябваше да я подкрепяме от двете страни. Лицето й беше изпито и макар да бе в съзнание, говореше съвсем рядко. А когато го правеше, казваше само една-две думи. За първи път забелязах колко са изтънели устните й и как долната е загубила своята твърдост и виси отпусната надолу, разкривайки посинелите й венци. Цялото й тяло, толкова жизнено и красиво вчера, днес беше омекнало като восък. Тя изглеждаше като повяхващо цвете, очакващо есента, а Доркас точно обратно — като красив, пролетен цвят.
Вървяхме по тесен прашен път, а от двете ни страни растеше много по-висока от главата ми тръстика. Открих, че отново мисля за това как само допреди известно време, макар да я познавах съвсем малко, бях пожелал Йолента. Паметта ми бе все така жива и аз се опияних, когато си припомних кога за първи път бях видял тази жена. Излязохме с Доркас от малка горичка и видяхме, че цялото пасище грее от светлините на сцената, построена от доктор Талос. Колко странно беше да я видя на следващата сутрин, когато тръгнахме на север, и да установя, че тя е също така красива, както и под бледото зарево на запалените факли.