Той не отговори.
- Загубих своята преди две години. Знаеш ли какво най-много мразя? Това е когато спя. Сънувам, че той все още е с мен, но тогава винаги се събуждам и трябва да се изправя пред реалността на празната му страна на леглото.
Устните му се свиха в твърда гримаса. Тя изчака да види дали ще каже нещо, но мина минута, гледайки се само.
- Ще съм на посещение на Пол и Беки за няколко дни, ако промениш решението си да говориш с мен. Няма да настоявам повече, но помага да говориш с някой, който разбира загубата. Първоначално не вярвах, когато хората ми го казваха, но сгреших. Вероятно си опитвал всичко останало, така че какво има да загубиш?
Тя се обърна и направи няколко крачки към вратата.
- Трябва да избягваш да спиш.
Суровата болка в гласа му накара сърцето й да трепне. Тя се изправи срещу него. - Опитах това, но в крайна сметка изтощението те завладява.
- Знам.
Тя се поколеба. - Допускаш ли някой близо до себе си освен когато започваш юмручен бой?
- Не.
Тя се приближи до леглото му. Той беше едър мъж, непознат, но преследваният, болезнен поглед в очите му беше този, който тя добре познаваше. Те бяха сродни души. - Ще те хвана за ръката.
Изненада разшири очите му.
- Защо?
- Опитай.
Дана се облегна на релсата и протегна ръка към него. Той беше много топъл, сякаш имаше температура. Тя преплете пръстите си с неговите. Той не се дръпна и не се опита да избегне контакта. Но и не се опита да прегърне нейната ръка, а вместо това просто понесе докосването й.
- Физическият контакт е част от лечението. Това ни напомня, че сме живи. Ние сме, знаеш го. Живи. Животът ни не свърши с техния, дори да го желаем понякога. Трябва да си позволиш да почувстваш нещо повече от болката, Моурн. Тя стисна ръката му. - Нека хората ти помогнат. Има само неща, които можеш да спечелиш, като направиш това.
Той затвори очите си.
- Тръгвай си.
Глава 2
Дана излезе на задната веранда и бръкна в джоба на халата си. Тя извади кутията и се отпусна в един от столовете на вътрешния двор. Брат й щеше да припадне, ако я хванеше, но тя изчака, докато той и жена му се оттеглиха за вечерта. Сънят никога не идваше лесно при нея.
Отвори кутията и извади електронното устройство, бавно вдиша от тръбата и издуха парата. Ментовият вкус на ментоловата цигара не беше съвсем същият като истинската, но беше достатъчно близък. Тя наистина си пожела да има бутилка водка, но при бързото претърсване на кухненските шкафове не бе открила алкохол в къщата. Хубава твърда напитка би била добре дошла, след като прекара часове, наблюдавайки взаимодействието на влюбената двойка. Само я заболя повече заради всичко, което беше загубила.
Изплува спомен за Томи, който стоеше в кухнята им и правеше спагети. Това беше единственото нещо, което той наистина знаеше как да готви, освен ако не участваше скарата. Той й се беше усмихнал и наля две чаши вино, като й предложи една. - За нас, любов моя.
Тя отново вдиша от електронната цигара, споменът й причиняваше болка. Това беше последната годишнина, която те споделиха, точно преди да бъде намерен новият тумор. Русата му коса току-що бе пораснала отново след лечението с химиотерапия и бяха сигурни, че ще остане в ремисия. Два месеца по-късно тумора се върна за да си отмъсти и той умря в рамките на пет месеца. Дана отблъсна образа му в болничното легло, мъчейки се да поеме последните си глътки въздух. Болеше твърде много.
Вятърът се раздвижи и тя погледна към клоните на дърветата до късата стена, която ограждаше малкия заден двор. Луната висеше високо в тъмното небе. Тя се загърна с халата си малко по-плътно около скута си, заради хладния въздух. Босите й крака се опираха на другия стол. Вдигна електронната цигара, за да направи още едно всмукване, но така и не стигна до устните си. Една голяма ръка се уви около нейната и я възпря на сантиметри от устните ѝ.
Дана вдигна поглед, очаквайки да види брат си. Шокира се, когато се загледа в чифт котешки сини очи. Моурн все още носеше превръзката на челото си, но се беше преоблякъл. Носеше черна риза с дълги ръкави и съвпадащи черни карго панталони. Пулсът й се забави, когато тя осъзна, че той все пак беше дошъл да говори с нея.
- Това е лошо за теб. Гласът му беше толкова дълбок, колкото си го спомняше.
- Знам. Придобих този навик едва след смъртта на съпруга ми. Той щеше да ме намрази ако пушех, тъй като той никога не го е правил, но аз бях твърде много огорчена. Това е пристрастяващ навик. Спрях, но понякога, ако съм имала лош ден, използвам едно от тези електронни устройства.
Той се намръщи.
Тя реши да смени темата.
- Изписаха ли те или сам се освободи?