Три
— В такъв случай — каза ведро викарият и потри ръце сякаш нищо не се бе случило, — се договорихме. С какво да започнем? — Той погледна жизнерадостно първо него, после нея.
— Да разтоварим караваната — отвърна Рупърт.
— Може ли да оставим реквизита тук до началото на представлението?
— Разбира се… разбира се… — рече викарият. — В енорийската зала ще е на сигурно място като в дом, може би дори и на малко по-сигурно.
— После някой ще трябва да погледне караваната… и ще се наложи да отседнем някъде за няколко дни.
— Оставете това на мен — каза викарият. — Ще уредим нещо. Хайде, да запретваме ръкави и да се залавяме за работа. Ела, Флавия, сигурен съм, че ще намерим нещо, с което да оползотворим специалните ти дарби.
Нещо, с което да оползотворят специалните ми дарби ли? Някак си се съмнявах, че това е възможно — освен ако не искаха да им помогна с разкриването на убийство чрез отрова, тъй като това беше основният ми талант.
Но понеже още не ми се прибираше у дома в Бъкшоу, лепнах на лицето си най-хубавата си усмивка на момиче скаут (оттеглило се) и последвах викария, Рупърт и Ния навън в двора.
Рупърт отвори задната врата на караваната и аз за пръв път надникнах в живота на пътуващ актьор. Сумрачната вътрешност на остина бе прекрасно обзаведена с шкафове от лакирано дърво, с чекмеджета, наместени плътно едно до друго от всички страни: като кутиите с обувки в хубаво ателие на обущар, където всяко чекмедже се изваждаше отделно. По пода на караваната бяха натрупани по-големи кутии — всъщност дървени контейнери — с дръжки от въжета в краищата, с чиято помощ се издърпваха и пренасяха там, където трябваше да бъдат оставени.
— Рупърт е изработил всичко това собственоръчно — каза гордо Ния. — Чекмеджетата, сгъваемата сцена, осветлението… направил си прожекторите от стари кутии от боя, нали Рупърт?
Той кимна разсеяно, докато преместваше сноп железни тръби.
— И това не е всичко. Направил е кабелите, реквизита, нарисувал е фона, изработил е куклите… всичко… с изключение на това, разбира се.
Ния сочеше към голям черен сандък с кожена дръжка и дупки отстрани.
— Какво има там? Животно ли?
Тя се засмя.
— Нещо още по-интересно. Това е гордостта на Рупърт: магнетофон. Поръча си го от Америка. Доста скъп е, уверявам ви. И въпреки това излиза по-евтино, отколкото да наемеш оркестъра на Би Би Си!
Рупърт вече беше започнал да изважда със сумтене сандъци от остина. Ръцете му бяха като пристанищни кранове — вдигаха кутиите, обръщаха ги… вдигаха ги и ги обръщаха, докато накрая почти всичко от вътрешността не бе натрупано отстрани на тревата.
— Нека ви помогна — предложи викарият и грабна една от въжените дръжки на черен сандък с формата на ковчег, с изписана с бяло върху капака думата „Галигант“, а Рупърт хвана другата дръжка.
Ния и аз пренесохме по-леките предмети и след половин час всичко беше натрупано пред сцената в енорийската зала.
— Чудесно! — Викарият изтупа праха от ръкавите на сакото си. — Браво на нас. А сега, ще ви бъде ли удобно да изнесете представлението в събота? Да видим… днес е четвъртък… и така ще имате един ден повече за подготовка, както и време да поправят караваната ви.
— Добре звучи — отвърна Рупърт.
Ния кимна, макар нея никой да не я беше питал.
— Значи в събота. Ще помоля Синтия да размножи листовки на хектографа и да ги разнесе по магазините утре… и да остави по няколко купчинки на стратегически места. Много е добра в тези работи.
От многобройните фрази, с които бих описала Синтия Ричардсън, „много добра“ не беше никак подходяща; „чудовище“, от друга страна, напълно и подхождаше.
Все пак ставаше въпрос за Синтия с мишето лице, която веднъж ме хвана да се промъквам на пръсти до олтара в „Свети Танкред“ с един от бръсначите на татко в ръка, за да изстържа проба от синия кобалтов оксид от един средновековен витраж. Кобалтовият оксид представляваше нечиста арсенова основа на кобалта, приготвяна чрез печене, която занаятчиите от Средновековието използвали, за да рисуват върху стъкло, а аз умирах да изследвам веществото в лабораторията си, за да определя доколко художниците са успели да се справят с важната стъпка по отстраняване на желязото от него.
Синтия ме хвана, напляска ме на място и използва (според мен неправомерно) стоящия наблизо екземпляр от „Древни и съвременни химни“ (Стандартно издание).