— Няма ли да ме питате къде бях? — Умирах си да им разкажа за „Кукленият театър на Порсън“ и за Ния.
— Не — отвърна Фели и попипа брадичката си, преди да се наведе и да я разгледа по-отблизо. — Никой не се интересува какво правиш. Ти си като нежелано куче.
— Не съм нежелана — рекох.
— О, напротив! — изсмя се неумолимо Фели. — Посочи един човек в къщата, който те иска, и аз ще ти подаря морско свинче. Хайде, посочи един.
— Хариет! Хариет ме е искала, иначе нямаше да ме роди.
Фели се обърна и се изплю на пода. Наистина се изплю!
— Ако искаш да знаеш, плужек такъв, Хариет изпадна в тежко умопомрачение веднага след твоето раждане.
— Ха! Хванах те! Нали ми каза, че съм била осиновена.
Вярно беше. Винаги когато Дафи и Фели искаха да ме изкарат извън нерви, започваха да твърдят, че съм осиновена.
— Осиновена си — отвърна Фели. — Татко и Хариет се бяха съгласили да те осиновят още преди да се родиш. Но когато истинската ти майка те родила, те дали погрешка на други хора, на една двойка в Източен Кент, доколкото си спомням. За съжаление те те върнали. Разправяха, че за пръв път в двестагодишната история на приюта някой е върнал бебе, защото не му харесвало.
Хариет също не се привърза към теб, след като те донесоха у дома, ала вече бяха подписали документите, а настоятелството на болницата отказа да те приеме за втори път. Никога няма да забравя деня, в който дочух как Хариет казва на татко в стаята си, че не може да обича подобно скимтящо същество с лице на плъх. Но какво можеше да направи тя? Направи онова, което всяка нормална жена би направила при тези обстоятелства. Изпадна в тежка депресия, от която като че ли никога не излезе. Още беше умопомрачена, когато падна — или пък дали не е скочила? — от онази планина в Тибет. Татко винаги е обвинявал теб за смъртта й. Нима не го знаеш?
Стаята стана студена като лед, а аз изведнъж се вцепених от глава до пети. Отворих уста да кажа нещо, но установих, че езикът ми е изсъхнал и се е съсухрил до извито парче кожа. Очите ми се напълниха с парещи сълзи и избягах от стаята.
Ще й кажа аз на тази проклета свиня Фели. Така щях да я оплета, че щеше да се наложи да наемат моряк да развърже възлите до погребението й.
В Бразилия расте едно дърво Carica digitata, което местните наричат чамбуру. Според тях то е толкова отровно, че дори само да спиш под клоните му, ще получиш първо гнойни рани, последвани рано или късно от прекрасна мъчителна смърт.
За късмет на Фели Carica digitata не растеше в Англия. За мой късмет обаче тук растеше див магданоз, по-известен като бучиниш. Всъщност знаех една ниска и блатиста част в ливадата на Ситън, на по-малко от десет минути от Бъкшоу, където в момента имаше от него. Можех да отида и да се върна преди вечеря.
Наскоро бях обновила бележките си за кониина — активното вещество в растението. Щях да го извлека чрез дестилация с каквато основа имах под ръка — може би с малко натриев бикарбонат, който държах в лабораторията си въпреки обилната му готварска употреба от страна на госпожа Малит. После чрез замразяване щях да отстраня пъстрите люспи от кристалчетата на по-слабия конхидрин. А полученият почти чист кониин щеше да има сладък мускусен аромат и щеше да ми е нужна по-малко от капка от маслото, за да се разплатя.
Тревожност, повръщане, конвулсии, мехури по устата, ужасяващи спазми — броях на пръсти най-зрелищните странични ефекти, докато вървях.
Думите отекваха обратно към мен от високия изрисуван таван на вестибюла и тъмната лакирана ламперия на галериите горе. Като изключим факта, че не се споменаваше за отровния бучиниш, това стихче, което бях съчинила по съвсем различен повод, изразяваше идеално чувствата ми в момента.
Изтичах по черно-белите плочки и изкачих витото стълбище до източното крило на къщата. Крилото на Тар, както го наричаха, бе кръстено на Таркуин де Лус, един от старите чичовци на Хариет, обитавали имението преди нас. Чичо Тар прекарал по-голямата част от живота си заключен във великолепна викторианска химична лаборатория в най-югоизточния край на имението и изследвал „трохичките на Вселената“, както бе написал в едно от многобройните си писма до сър Джеймс Джийнс, автор на „Динамична теория за газовете“.