Поклатих глава.
— Съжалявам — рекох с хрисим поглед и попих око със салфетката си. — Бих ти купила нов, но нямам пари.
Като ламаринена патица на стрелбище Фели ме гледаше свирепо от другия край на дългата маса с мълчаливо презрение. Дафи бе забила нос в книга на Вирджиния Улф.
— Но мога да ти направя нов — продължих ведро. — Одеколонът всъщност съдържа само етанол, масла от цитрусови плодове и градински подправки. Ще помоля Догър да ми набере розмарин и лавандула, а от госпожа Малит ще взема портокали и лимони…
— Нищо подобно няма да правиш, Флавия — прекъсна ме госпожа Малит, която влетя, съвсем буквално, в трапезарията, като бутна вратата с едрото си бедро и остави голям поднос на масата.
— О, не! — чух Дафи да прошепва на Фели. — Пак има „Трепетлика“.
„Трепетликата“, както го наричахме, беше десерт, измислен лично от госпожа Малит, който, доколкото бях успяла да видя, се състоеше от зелено желе на бучки, намазано обилно със сметана и украсено със стръкчета мента и други разнообразни останки от зеленчуци.
Десертът потрепваше гнусно от време на време като огромен кръвожаден градински плужек. Потръпнах.
— Апетитно — рече татко. — Колко апетитно изглежда.
Той говореше иронично, но антените на госпожа Малит някак си не бяха настроени да улавят сарказъм.
— Знаех си, че ще ви хареса — отвърна тя. — Тъкмо тази сутрин казвах на моя Алф: „Полковникът и момичетата отдавна не са хапвали от вкусните ми желета. Те винаги коментират желетата ми — това беше самата истина, — а аз обичам да им ги приготвям“.
Фели изсумтя като пътник с морска болест на перилата на „Куин Мери“, прекосяващ Атлантическия океан през ноември.
— Хапвайте, милички — добави госпожа Малит невъзмутимо. — Много е полезен.
Татко ме прикова с поглед. Макар както винаги да бе донесъл на масата най-новия брой на списание „Филателия“, само го беше отворил и не го четеше. Баща ми бе запален, да не кажа фанатичен, колекционер на пощенски марки и посвещаваше цялото си време на взиране през лупа в безкраен куп от малки цветни портрети и пейзажи. Но сега не гледаше марки, а мен. Това не вещаеше нищо добро.
— Къде беше цял следобед? — попита той.
— В църквата — отвърнах веднага превзето, а както се надявах, и малко набожно. Бях ненадмината в празните приказки за отклоняване на вниманието.
— В църквата ли? — Изглеждаше доста изненадан. — Защо?
— Помагах на една жена. Караваната й се счупи.
— Аха — каза татко и си позволи да извие устни с половин милиметър в усмивка. — И съвсем случайно се озова там, за да предложиш услугите си на автомонтьор.
Дафи се ухили, забила нос в книгата си, и веднага разбрах, че слуша с огромно удоволствие как ме унижават. Фели, трябва да й го призная, изглеждаше напълно погълната да лъска ноктите си в бялата си копринена блуза.
— Жената участва в пътуващ куклен театър — отвърнах аз. — Викарият ги покани, имам предвид Рупърт Порсън и Ния, така се казва жената, да изнесат представление в енорийската зала в събота и помоли да им помогна.
Татко се отпусна едва забележимо. Викарият беше един от малкото му приятели в Бишъпс Лейси и едва ли щеше да откаже на молбата му за помощ.
— Рупърт го дават по телевизията — осмелих се да продължа аз. — Всъщност бил доста известен.
— Не и сред моите познати — отвърна татко, погледна ръчния си часовник и бутна стола си назад.
— Осем часът. Четвъртък е — заяви той.
Нямаше нужда да обяснява. С Дафи и Фели станахме безмълвно и покорно отидохме в салона в нестройна колона.
В четвъртък вечер в Бъкшоу се слушаше радио. Неотдавна татко бе заявил, че трябва да прекарваме повече време заедно като семейство и затова вечерта за групово слушане на радио бе добавена към редовните лекции, които ни изнасяше всяка сряда. Тази седмица щяха да пускат великолепната Пета симфония на Лудвиг ван Бетовен, или „Лури“, както го наричах, когато исках да вбеся Фели. Веднъж тя ми каза, че на първата отпечатана партитура малкото име на Бетовен било изписано като „Луи“.
„Луи Бетовен“ ми звучеше повече като името на някой от второстепенните гангстери във филм на Едуард Робинсън — човек с жълтеникаво лице, надупчено от белези от шарка, страховит тик и автомат „Томпсън“ в калъф за цигулка.
„Я изсвири онова парче «Лунната соната» на Луи Б.“, изсъсквах с дрезгавия си глас на мафиот и се разхождах из стаята, докато тя се упражняваше на пианото. Миг по-късно вече бягах колкото ме държат краката, Фели ме следваше по петите, а по пода бавно се сипеха листове от партитура.