Въпреки дребния ръст широкият му гръден кош и мощните му ръце изглеждаха готови да пръснат ленения костюм, в който се бе напъхал. За разлика от тях, десният му крак изглеждаше трагично: от начина, по който крачолът на панталона висеше и се вееше безполезно около крайника, се виждаше, че кракът му е тънък като клечка. А като прибавим и огромната му глава, мъжът приличаше на гигантски октопод, плъзгащ различните си по дължина пипала из църковния двор.
Мъжът спря рязко, почтително свали меко, островърхо моторно кепе и разкри гъста чорлава руса коса, която беше точно със същия цвят като късата му козя брадичка, сякаш нарисувана от Ван Дайк.
— Рупърт Порсън, предполагам? — попита викарият и се здрависа весело и енергично с новодошлия. — Аз съм Денуин Ричардсън, а това е малката ми приятелка Флавия де Лус.
Порсън ми кимна и хвърли почти незабележим мрачен поглед на жената, преди да пусне усмивка, ослепителна като лъча на прожектор.
— Доколкото разбрах, имате проблем с двигателя — продължи викарият. — Неприятна работа. Но пък доведе при нас създателя на „Вълшебното кралство“ и катерицата Сноди, а това само потвърждава старата поговорка, нали?
Викарият не уточни точно коя стара поговорка има предвид, нито пък някой го попита.
— Тъкмо се канех да кажа на съпругата ви — продължи викарият, — че за „Свети Танкред“ ще е чест, ако имате възможност да изнесете малък спектакъл в енорийската зала, докато поправят караваната ви. Разбира се, знам, че сигурно сте много търсени, но ще е небрежно от моя страна, ако поне не ви попитам от името на децата, а пък и на възрастните, в Бишъпс Лейси. Хубаво е от време на време да се позволява на децата да нападнат касичките си заради културна кауза, нали?
— Ами, отче — каза Порсън с меден глас, който ми се стори твърде силен, твърде звучен, твърде сладкодумен за толкова дребен човек, — графикът ни наистина е доста натоварен. Турнето ни е изнурително, а ни чакат в Лондон…
— Разбирам — отвърна викарият.
— Но — добави Порсън и вдигна драматично показалец — за нас ще е истинско удоволствие, ако ни позволите да ви попеем, за да припечелим за вечерята си. Нали, Ния? Като в добрите стари времена.
Жената кимна, ала не каза нищо. Взираше се в хълмовете в далечината.
— Добре тогава — рече викарият и потри енергично ръце, сякаш се канеше да запали огън, — всичко е уредено. Елате да ви покажа залата. Малко е неугледна, но пък има сцена, а и казват, че акустиката й е забележителна.
При тези думи двамата мъже изчезнаха зад ъгъла на църквата.
За миг като че ли нямаше какво да си кажем. Но после жената проговори:
— Случайно да ти се намира цигара? Умирам да запаля.
Поклатих идиотски глава.
— Хм — рече червенокосата. — Приличаш на хлапе, на което може да му се намират цигари.
За пръв път в живота си онемях.
— Не пуша — успях да отвърна.
— Защо? Прекалено малка или прекалено умна си?
— Мислех да започна следващата седмица — отвърнах глуповато. — Просто още не съм стигнала до това.
Жената отметна глава, разсмя се и показа всичките си зъби като филмова звезда.
— Харесваш ми, Флавия де Лус. Но аз съм в по-изгодна позиция, нали? Ти ми каза името си, а аз още не съм ти се представила.
— Казвате се Ния. Господин Порсън ви нарече Ния. Тя вдигна ръка с мрачно изражение.
— Да, така ме нарече. Но можеш да ми викаш Мама Гъска.
Две
Мама Гъска!
Никога не съм обръщала особено внимание на насмешливи забележки, особено когато ги казват други хора, а по-точно хич не ми пука за тях, когато ги казва някой възрастен. От опит знаех, че шеги от устата на човек, достатъчно стар, за да има малко повече ум в главата, често са само прикритие за нещо много по-лошо.
И въпреки това усетих, че преглъщам острата — и сладостно злобна! — забележка, която вече беше на върха на езика ми, и вместо това успях да се усмихна.
— Мама Гъска ли? — повторих несигурно.
Тя отново избухна в плач и се зарадвах, че си сдържах езика зад зъбите. Сега щях да бъда възнаградена с някоя пикантна история.
Освен това вече бях започнала да долавям леко, но невидимо привличане между себе си и тази жена. Дали се дължеше на съжаление? Или пък страх? Не знаех, но бях сигурна, че някакво дълбоко заровено химично вещество в телата ни се провикваше на отдавна изчезналия си другар — или пък антидот? — у другата.