Но когато се приближила, чула смях и си проправила път до средата, без да я е грижа, че блъска хората.
Те гледали куклен театър с героите Пънч и Джуди, а на пясъка, със сълзи, стичащи се по бузите му от смях, седял Робин. Грейс го грабнала, прегърнала го, но не посмяла да каже и думичка. Все пак вината била нейна; тя заспала, а Робин изтичал да види куклите, както би направило всяко дете. Занесла го на ръце да му купи сладолед, после още един. След това се върнали до малкия павилион, за да гледат следващото представление, и Грейс също се разсмяла, когато Робин се смеел, и викала с него: „Не! Не!“, когато куклата Пънч грабнала палката на полицая, за да удари Джуди по главата. Смеели се с останалите зрители, когато Пънч измамил Джак Кеч, обесения, да пъхне глава в примката и…
Гледах традиционното представление на Пънч и Джуди почти всяка година на празника на църквата и бях наясно със сюжета.
— „Не знам как да се обеся — цитирах прочутата реплика на Пънч. — Ще трябва да ми покажеш, а после и аз ще го направя.“
— „Не знам как да се обеся — повтори като ехо Сали. — Ще трябва да ми покажеш.“ Това каза по-късно Грейс в съда, когато започна разследването на смъртта на Робин, и май това бяха последните й думи на нормален човек. Още по-страшно беше, че при разпита тя ги изрече с онзи ужасен, задавен, квакащ глас, с който кукловодът озвучаваше Пънч: „Не знам как да се обеся. Ще трябва да ми покажеш.“ Беше отвратително. Следователят поиска да донесат чаша вода, а няколко от съдебните заседатели не се сдържаха и се изсмяха. Грейс се пречупи напълно. Лекарят настоя да не я разпитват повече. Какво още се е случило през онзи ден на плажа и По-късно във фермата, беше събрано парченце по парченце — всеки от нас знаеше по нещичко. Аз бях видяла Робин да разнася наоколо едно въже, което намерил работилницата. По-късно Гордън го беше забелязал да си играе на каубой в края на Джубили Фийлд. Дитер го намери обесен в Гибът Уд.
— Дитер ли? Мислех си, че го е открила Лудата Мег. — Думите се изплъзнаха от устата ми, преди да се усетя.
Сали веднага извърна очи и осъзнах, че това е един от онези моменти, в които трябваше да си държа езика зад зъбите и да изчакам.
Изведнъж тя като че ли взе решение:
— Не забравяй, че войната току-що беше приключила. Ако в Бишъпс Лейси се разбереше, че тялото на обесения Робин е намерено в гората от германски военнопленник… е, помисли си какво би станало.
— Сигурно щеше да е като сцена от „Франкенщайн“: разгневени селяни с факли и така нататък.
— Именно. Освен това според полицията Мег наистина е била на мястото преди Дитер, но не казала на никого.
— Откъде знаеш какво са мислили полицаите?
Без да съзнава какво прави, Сали внезапно пооправи косата си.
— Имаше един млад полицай, чието име не мога да разкрия, който ме водеше вечер да гледаме как луната изгрява над хълма Гудгър.
— Разбирам — отвърнах аз и наистина я разбирах. — Не са искали Мег да бъде повикана на разпитите.
— Интересно как законът може да има такова слабо място, нали? Не, някой я бе видял в селото по времето, когато Робин изчезна, затова тя не беше заподозряна. Решиха, че заради… тъй като тя… ами честно казано, решиха, че е най-добре изобщо да не я замесват, и така и направиха.
— Значи все пак Дитер е намерил тялото.
— Да. Каза ми още същата вечер. Не беше излязъл от шока… говореше почти несвързано: как тичал по целия път от Гибът Уд, крещял толкова силно, че прегракнал… прескачал огради, подхлъзнал се в калта… влетял в двора и вдигнал глава към празните прозорци. Повтаряше, че те били като мъртви очи, като прозорците на дома на сестрите Бронте. Но, както вече казах, бедният Дитер беше в шок. Не знаеше какво говори.
Стомахът ми се разбунтува, но го отдадох на тортата на госпожа Малит.
— А къде беше Рупърт в онзи момент?
— Странно, че питаш. Като че ли никой не помни. Рупърт идваше и си отиваше, често през нощта. С течение на времето той като че ли се пристрастяваше все повече към онова, с което Гордън го снабдяваше, и започна да идва по-често. Ако не е бил тук, когато Робин умря, то не е бил и далеч.
— Обзалагам се, че полицията е претърсила всичко наоколо.
— Естествено! В началото не знаеха дали Робин е загинал при злополука, или е бил убит.
— Убит ли? — Тази мисъл изобщо не ми бе минавала през ум. — Че кой, за Бога, би убил малко момче?