Разтърсих вратата, но както и очаквах, тя беше заключена. Нова брава — този път със секретна ключалка — бе поставена наскоро, а на прозореца имаше табела с изписан на ръка надпис: Забранено влизането, ако не ви придружава библиотекарката. Реших, че и ключалката, и надписът са поставени заради неотдавнашните ми приключения.
Въпреки че Догър ми бе дал няколко урока в изкуството на отваряне на ключалки, сложната конструкция на секретната ключалка налагаше използването на инструменти, каквито нямах у себе си.
Пантите на вратата се намираха от вътрешната страна и нямаше как да извадя болтовете от тях. Дори това да беше възможно, щеше да е много глупаво от моя страна да опитам подобно нещо пред погледа на всеки, който минеше по главната улица.
Заобиколих отзад. Във високата трева, точно под един прозорец, лежеше огромно парче ръждясал метал, който може би е видял по-добри дни като мотор в някой „Даймлер“. Качих се върху него и надникнах през мръсното стъкло.
Вестниците стояха натрупани на дървените си лавици сигурно от милиони години, а вътрешността на гаража беше почистена от отломките, останали след последното ми посещение.
Както си стоях на пръсти, единият ми крак се подхлъзна и за малко да влетя с главата напред през прозореца. Вкопчих се в перваза, за да се задържа, нещо под пръстите ми изхрущя и по земята се посипа водопад от мънички зрънца.
„Изгнило дърво“, помислих си аз. „Но я чакай! Чакай малко — изгнилото дърво не е сиво. Това е изгнил маджун!“
Скочих на земята и след няколко секунди се върнах при прозореца с гаечен ключ в ръка от комплекта с инструменти на Гладис. Побутнах ъглите на стъклото и твърдите ивички маджун се счупиха с изненадваща лекота. Всичко стана прекалено лесно.
След като излющих маджуна около целия прозорец, прилепих силно уста в стъклото и всмуках с всички сили, за да създам вакуум. После дръпнах бавно глава назад.
Успях! Прозорецът се освободи от рамката и се наведе към мен, а аз хванах стъклото за грубите му ръбове и го свалих внимателно на земята. За изненадващо кратко време се промуших през рамката и скочих на пода в гаража.
Въпреки че счупените стъкла от неотдавнашната операция по спасяването ми бяха пометени, от това място още ме побиваха тръпки. Не си губих времето, а веднага намерих броевете от „Хрониките на Хинли“ от втората половина на 1945 година.
Макар точната дата на смъртта на Робин да не бе гравирана върху камъка, историята на Сали сочеше, че е умрял някъде около събирането на реколтата през онази година. „Хрониките на Хинли“ излизаше — и продължава да излиза — всяка седмица в петък. Следователно имаше само двайсетина броя, които обхващаха периода от юни до края на годината. Знаех обаче, че е по-вероятно да намеря историята в някой по-ранен брой. Така се и оказа: петък, 7 септември, 1945 година.
„Днес в общинската зала в Бишъпс Лейси ще се проведе съдебно заседание във връзка със смъртта на Робин Ингълби, петгодишен, чието тяло бе намерено в понеделник в Гибът Уд, близо до селото. Инспектор Джозая Гъли от полицейския участък в Хинли засега отказва коментари, но приканва всички граждани, които имат някаква информация за смъртта на детето, да се свържат незабавно с полицията в Хинли на номер 5272.“
Точно под този текст имаше поместена бележка:
„Клиентите се уведомяват, че пощенската служба и сладкарницата на главната улица в Бишъпс Лейси днес (петък, 7 септември) ще затворят по пладне. И двата обекта ще бъдат отворени както обикновено в събота сутринта. Благодарим ви, че пазарувате при нас.
Госпожица Кул беше пощальон и доставчик на бонбони за селото и се сещах само за една причина, поради която би затворила в петък. Насочих се нетърпеливо към следващата седмица: към броя от 14 септември.
„Миналия петък се проведе съдебно заседание заради смъртта на Робин Ингълби, петгодишен, от фермата Кълвърхаус край Бишъпс Лейси. В 15,15 часа, след четирийсет минутни дебати, следователят постанови, че смъртта е настъпила вследствие от злополука и поднася съболезнования на опечалените родители.“
И само толкова. Очевидно селото е искало да спести на родителите на Робин мъката да прочетат ужасяващи подробности във вестника.
След като набързо прегледах останалите вестници, не намерих нищо повече от кратко съобщение за погребението, на което ковчега носели Гордън Ингълби, Бартрам Тенисън (дядото на Робин, дошъл от Лондон), Дитер Шранц и Кларънс Мънди, собственикът на таксиметровия автомобил. Името на Рупърт не се споменаваше.