Върнах вестниците на поставките им и почти невредима, само с одраскано коляно се промъкнах обратно през прозореца.
Проклятие! Започваше да вали. Един черен облак бе закрил слънцето и въздухът изведнъж беше станал студен.
Притичах през тревясалата река, където едри капки вече падаха във водата и образуваха съвършени малки кратери. Пропълзях надолу по наклона и с голи ръце гребнах шепа лепкава глина от брега.
После пак се върнах при гаража и оставих глината на перваза. Като внимавах да не изцапам дрехите си, започнах да късам парченца от нея и да ги търкалям между дланите си, докато не направих голямо семейство от дълги меки сиви змии. След това отново се качих на ръждясалия мотор, хванах стъклото и го върнах внимателно на мястото му. С показалеца си като импровизирано ножче за глина притиснах лентите по всички ръбове на стъклото, докато то не се запечата, поне на пръв поглед, добре. Нямаше как да знам колко време ще издържи така. Ако дъждът не отмиеше глината, сигурно щеше да кара вечно. Не че щеше да се наложи, но реших, че при първа възможност ще сменя глината, като задигна малко истински маджун и нормален нож от Бъкшоу, където Догър уплътняваше с него раздрънканите черчевета на разнебитената оранжерия.
„Лудият убиец на маджун е направил нов удар!“, щяха да шепнат из селото.
Изтичах набързо до реката, за да отмия спечената глина от ръцете си и добих почти приличен вид, ако не броим, че бях вир-вода.
Взех Гладис от тревата и закрачих безгрижно по Кау Лейн към главната улица толкова хладнокръвно, в устата ми нямаше да се разтопи и масло.
Сладкарницата на госпожица Кул, в която се помещаваше и пощенската станция на селото, беше тясна реликва от XVIII в., обградена от чайната и погребалната агенция от изток и от рибния магазин на запад. Наплютите й от мухи витрини бяха подредени с нарядко разположени избелели кутии с шоколадови бонбони, на чиито капаци имаше изобразени закръглени дами с раирани чорапи и пера, които се усмихваха безочливо почти седнали върху тромави велосипеди с три колела.
Именно оттам Нед бе купил бонбоните, които оставил на прага. Сигурна бях, защото ето там, отдясно, имаше тъмен правоъгълник на мястото, на което е сто яла кутията още от времето, когато тук по главната улица са препускали карети, теглени от коне.
За миг се зачудих дали Фели вече е изпробвала творението ми, но веднага пропъдих тази мисъл. Тези удоволствия трябваше да почакат.
Камбанката над вратата оповести присъствието ми с дрънчене, а госпожица Кул вдигна очи от пощенското гише.
— Флавия, скъпа! Каква приятна изненада! Цялата си мокра! Тъкмо за теб си мислех преди по-малко от десет минути, и ето те на. Всъщност си мислех за баща ти, но нали е същото? Тук имам марки, които може да го заинтересуват: четири с Джордж с допълнителна перфорация през лицето. Странна работа, нали? Доста зловещо изглеждат. Госпожица Рейнолдс от Глиб Хаус ги кули миналия петък и ги върна в събота. „Твърде много дупки имат!, заяви тя. Няма да позволя писмата ми до Хана — (това е племенницата й в Шропшир, скъпа) — да бъдат иззети, защото са в нарушение на закона за пощенските пратки.“
Тя ми подаде едно хартиено калъфче.
— Благодаря, госпожице Кул — казах аз. — Сигурна съм, че татко ще поиска да добави тези марки в колекцията си и съм убедена, че би желал да ви благодаря от негово име за услужливостта ви.
— Какво добро момиче си ти, Флавия — отвърна госпожица Кул и се изчерви. — Баща ти сигурно много се гордее с теб.
— Да. Много.
Тази мисъл всъщност никога не ми е минавала през ум.
— Не бива да стоиш с тези мокри дрехи, скъпа. Отиди отзад в стаичката ми и ги свали. Ще ги закача в кухнята да изсъхнат. На леглото ми има одеяло — загърни се с него и после ще си побъбрим хубавичко.
Пет минути по-късно двете седяхме в задната част на магазина — аз като загърнат с одеяло индианец, а госпожица Кул — с малките си очилца приличаше досущ на търговски посредник.
Тя вече беше в магазина на път за висок буркан с медени пръчици.
— Колко ще искаш днес, скъпа?
— Не, благодаря, госпожице Кул. Сутринта бързах доста и излязох без портмонето си.
— Вземи си една — подаде ми буркана те. — И аз ще си взема. Медените пръчици трябва да се споделях с приятели, не си ли съгласна?