По този въпрос грешеше ужасно. Медените пръчици трябваше да се нагъват насаме и за предпочитане в заключена стая, но не се осмелих да го кажа на глас. Бях твърде заета с поставянето на капана.
Няколко минути седяхме мълчаливо и смучехме пръчиците. През прозореца на магазина се просмукваше сива, водниста светлина, която осветяваше редовете стъклени буркани с бонбони и им придаваше блед и нездрав вид. „Сигурно приличаме на двама алхимици, които кроят следващата си атака върху стихиите“, помислих си аз.
— Госпожице Кул, Робин Ингълби обичаше ли медени пръчици?
— Какъв странен въпрос! Откъде се сети за това?
— Хм, ами не знам — отвърнах безгрижно и прокарах пръст по ръба на един стъклен шкаф с витрина.
— Сигурно защото видях лицето на горкичкия Робин в кукления театър в енорийската зала. Беше голям шок. Не преставам да мисля за него.
Това си беше истина.
— О, горкичката! Сигурна съм, че с всички ни е така, макар никой да не го споменава. Беше почти… как беше думата? Богохулно. А и онзи беден човек! Каква трагедия. След случилото се не можах да мигна. Но пък май всички доста се уплашихме, нали?
— Вие сте били сред съдебните заседатели при разследването на смъртта на Робин, нали?
Ставах доста добра в тези работи. Госпожица Кул веднага остана без дъх.
— Защо… защо… ами да, всъщност бях. Но откъде, За Бога, знаеш това?
— Сигурно татко го е споменал. Той много ви уважава, госпожице Кул. Но съм убедена, че вие го знаете.
— Уважението е взаимно, уверявам те. Да, бях съдебен заседател. Защо питаш?
— Ами, честно казано, със сестра ми Офелия спорехме по този въпрос. Тя каза, че в началото мислели, че Робин е убит. Аз не бях съгласна. Загинал е при злополука, нали?
— Не знам дали имам право да обсъждам този въпрос, скъпа — рече госпожица Кул. — Но пък изминаха години, нали? Струва ми се, мога да ти кажа — като на приятелка, — че полицията наистина работеше по тази хипотеза. Но не намериха никакви доказателства. Момченцето отишло само в гората и се обесило. Нещастен случай. Такава беше и присъдата ни — смърт при злополука.
— Но откъде сте знаели, че е отишъл сам в гората? Трябва да сте страшно умни, за да се досетите!
— Заради отпечатъците от стъпки, миличка! Заради отпечатъците. Край старата бесилка нямаше следи от други стъпки. Робин е бил сам в гората.
Погледът ми се плъзна към витрината на магазина. Пороят беше започнал да отслабва.
— Тогава беше ли валяло? — попитах аз, внезапно озарена от идея. — Беше ли валяло, преди да го намерят?
— Всъщност да. Валя като из ведро.
— А-ха — промърморих незаинтересовано. — Господин Мат Уилмът идва ли да си вземе пощата? Писмата му сигурно пристигат до поискване.
Веднага разбрах, че съм прекалила.
— Съжалявам, скъпа — каза госпожица Кул с едва доловимо изсумтяване. — Нямаме право да даваме подобна информация.
— Той е продуцент в Би Би Си — рекох и си придадох вид на негова почитателка. — Всъщност е доста известен. Отговаря — или поне отговаряше — за телевизионното предаване на горкия господин Порсън „Вълшебното кралство“. Надявах се да си взема автограф от него.
— Ако дойде, ще му кажа, че си питала за него — омекна малко госпожица Кул. — Струва ми се обаче, че още не съм имала честта да се запозная с въпросния господин.
— О, благодаря ви, госпожице Кул — избърборих аз.
— Много искам да добавя автографите на няколко души от Би Би Си към колекцията си.
Понякога се ненавиждах. Но това не продължаваше дълго.
— Дъждът спря — казах. — Трябва да тръгвам. Дрехите ми сигурно са изсъхнали достатъчно, за да стигна до нас, а и не искам татко да се тревожи. Толкова главоболия си има напоследък.
Много добре знаех, че всички в Бишъпс Лейси са запознати с финансовите му неуредици. Плащаните със закъснение сметки в едно село са като сигнална ракета в нощта. Мълвата се разнася веднага.
— Какво съобразително дете си ти, Флавия. Вземи си още една медена пръчица.
Няколко минути по-късно вече бях облечена и стоях на вратата. Навън слънцето бе изгряло, а на небето се беше появила съвършена дъга.
— Благодаря ви за приятния разговор, госпожице Кул, както и за медените пръчици. Следващия път аз ще почерпя, настоявам.
— Лек път към дома, скъпа. Внимавай с локвите. И не казвай на никого за марките. Не ни позволяват да оставяме дефектните в обращение.