Намигнах й заговорнически и заключих пръсти.
Тя не ми отговори на въпроса дали Робин е обичал медени пръчици, но пък това не беше особено важно, нали?
Двайсет и едно
Изтръсках добре Гладис и от нея полетяха дъждовни капки, все едно се изтръскваше проскубано куче. Тъкмо се канех да завъртя педали към къщи, когато нещо на витрината на погребалното бюро привлече погледа ми: някакво лекичко движение.
Макар да си беше на това място още от времето на крал Джордж III, магазинът към погребалната агенция „Соубел и синове“ стоеше дискретно и дистанцирано на главната улица, сякаш чакаше дилижанса. Всъщност доста рядко някой влизаше или излизаше оттук.
Приближих се с небрежна походка, за да разгледам по-отблизо, като се престорих на крайно заинтригувана от некролозите с черни рамки, изложени зад дебелото стъкло. Макар да не познавах никого от покойниците (Денисън Чатфийлд, Артър Бронсън-Уилоус, Маргарет Беатрис Педъл), се взрях в имената им съсредоточено и мрачно кимнах на всеки от тях.
Като движех очи отляво надясно, сякаш четях дребните букви на некролозите, и въпреки това гледах съсредоточено към сумрачната вътрешност на магазина, успях да видя, че вътре някой говори и ръкомаха. Погледът ми бяха привлекли жълтата копринена риза и бледолилавото шалче: това беше Мат Уилмът!
Преди разумът да ме възпре, нахълтах вътре.
— Здравейте, господин Соубел — поздравих аз. — Надявам се да не ви прекъсвам. Отбих се само, за да ви кажа, че малкият ни химичен експеримент протече забележително добре.
Страхувам се, че малко изопачавах фактите. Истината беше, че го бях причакала в двора на „Свети Танкред“ една неделя след утринната служба, за да го помоля за професионалното му мнение — като експерт по консервантите — дали е възможно да се получи надеждна течност за балсамиране чрез събиране, накисване, кипване и дестилиране на формалдехид от огромен брой червени мравки (formica rufa).
Той бе потрил дългата си брадичка, беше се почесал по главата и се бе взирал известно време нагоре към короните на тисовете, преди да отвърне, че всъщност не се е замислял по този въпрос.
— Ще трябва да проверя, госпожице Флавия — бе отвърнал после.
Знаех обаче, че никога няма да го стори и се оказах права. Старите професионалисти са крайно мълчаливи що се отнася до триковете на занаята.
Сега господин Соубел стоеше в сенките до врата от тъмно дърво, водеща до несъмнено зловеща задна стаичка, за която бих дала цяла гвинея, да видя.
— Флавия — кимна той, както ми се стори малко предпазливо. — Опасявам се, че ще трябва да ни извиниш. Тъкмо обсъждаме…
— Я виж ти — прекъсна го Мат Уилмът. — Това е младото протеже на Рупърт, което изниква навсякъде, госпожица…
— Де Лус — добавих аз.
— Да, разбира се, Де Лус. — Той се усмихна снизходително, сякаш вече знаеше името ми и само ме дразнеше.
Трябва да призная, че също като Рупърт, този човек имаше прекрасен сценичен глас: от устата му излизаше плътен, сладкодумен поток от думи, сякаш вместо ларинкс притежаваше тръба от орган. Навярно Би Би Си развъждаха тези хора в специална ферма.
— Като едно от протежетата на Рупърт, така да се каже — продължи Мат, — сигурно ще те утеши новината, че Леля — както ние служителите наричаме Би Би Си — подготвя погребение, каквото заслужава една от най-големите й звезди. Разбира се, няма да е в Уестминстърското абатство, но ще е следващият най-добър вариант. След като господин Соубел изпрати… хм… останките в Лондон, хората ще могат да отдадат последна почит: ковчегът ще бъде изложен за поклонение, ще изпращат цветя, червендалеста майка на десет деца ще коленичи до ковчега, заобиколена от разплаканите си наследници, и всичко това ще се заснема с камери. Лично генералният директор предложи като трогателен жест да сложим катерицата Сноди до ковчега върху празна ръкавица.
— Рупърт още ли е тук? — посочих към задната стая.
— Той е в добри ръце — кимна Мат Уилмът, а господин Соубел се поклони скромно със самодоволна усмивка.
През живота си никога не съм желала нещо по-силно от това, в този момент да попитам дали мога да зърна трупа, но сега иначе съобразителният ми мозък ме подведе. Не успях да измисля нито една основателна причина, поради която да огледам останките на Рупърт както ги бе нарекъл Мат Уилмът, — нито пък някоя не толкова основателна.