— Как приема всичко това Ния? — попитах, като се целех на сляпо.
Мат се намръщи.
— Ния ли? Тя е изчезнала нанякъде — отвърна той.
— Изглежда, никой не знае къде е.
— Може да си е наела стая в „Тринайсетте патока“ — предположих аз. — Сигурно е искала да се изкъпе.
Надявах се, че Мат ще налапа въдицата, и така и стана.
— Не е в „Тринайсетте патока“. Аз самият се настаних там, когато пристигнах.
Така значи! Както и подозирах, Мат Уилмът наистина е бил съвсем близо до „Свети Танкред“ преди, по време и след убийството на Рупърт.
— Извинявайте, че ви обезпокоих — казах аз.
Те бяха подновили разговора си още преди да изляза през вратата.
Както се случва често през лятото, небето бързо се изясни. Тъмните облаци бяха отплавали на изток, а птичките чуруликаха бодро. Макар все още да беше доста рано и въпреки свежия въздух и топлото слънце, започнах да се прозявам като котка, докато въртях педали по улиците към Бъкшоу. Вероятно ми се спеше, защото станах още по тъмно или пък защото предишната вечер си легнах много късно.
Във всеки случай изведнъж се почувствах напълно изтощена. Дафи отбеляза веднъж, че Самюъл Пийпс, летописецът, непрекъснато подремвал, а татко често изтъкваше мощната възстановителна сила на кратката дрямка. Този път разбрах какво имат предвид.
Но как да вляза в къщата, без да ме видят? Госпожа Малит бранеше кухнята като статуетка на куче пазач пред гробницата на китайски император, а ако минех през главния вход, можеше да се натъкна на леля Фелисити, която да ми възложи някоя неприятна задача до края на деня.
Гаражът беше единственото място, където можеше да влезеш или излезеш лесно, без да те безпокоят.
Паркирах Гладис зад един от големите кестени, обрамчващи алеята, и заобиколих крадешком къщата отстрани.
Вратата в далечния край на гаража водеше до някогашно малко заграждение за коне. Промъкнах се покрай оградата, вдигнах резето от ковано желязо и се промъкнах безшумно вътре.
Макар зрението ми да бе замъглено от светлината навън, различих тъмния силует на ролс-ройса „Фантом II“ на Хариет, чийто никелиран радиатор сияеше приглушено в мрака. През малките прашни прозорци се просмукваше съвсем слаба разсеяна светлина и знаех, че трябва да внимавам къде стъпвам.
Понякога идвах тук да размишлявам. Качвах се в този дворец на колела, с успокояващата му вътрешност, сядах на кремавата кожа и си представях, че съм Хариет, която след миг ще превключи скоростите и ще отпътува към един по-добър живот.
Хванах дръжката на вратата и я натиснах тихо. Ако Догър беше някъде наблизо, щеше да чуе и най-слабия шум и щеше да изтича веднага, за да провери кой влиза с взлом в гаража. „Бог да благослови добрия кораб ролс-ройс и всички на борда му“, помислих си, докато елката врата се отвори напълно безшумно и аз се настаних на седалката зад волана.
Вдишах уханието на плюшена тапицерия, както някога сигурно е правила и Хариет, и се приготвих да се свия на кълбо. С малко късмет сред почти пълния мрак щях да заспя след по-малко от минута. По-късно щях да имам предостатъчно време да помисля за убийството.
Протегнах се доволно и пръстите ми докоснаха нещо: кожата на човешки крак, доколкото усетих от допира. Преди да успея да изкрещя, някой запуши устата ми с длан.
— Не мърдай! — изсъска глас в ухото ми.
Очите ми се стрелкаха като на кон в кланица. Дори на слабата светлина виждах лицето на човека, който ме задушаваше.
Ния.
Първата ми реакция беше да захапя пръстите й: имам фобия от физическото задържане, а понякога рефлексите ми са по-бързи от разума.
— Тихо! — прошепна тя и ме разтърси леко. — Трябва да ми помогнеш.
По дяволите! Каза женската парола — изрече вълшебните думи, които датираха още от времето на договорка, сключена в някое праисторическо блато. Бях в ръцете й. Веднага се отпуснах и кимнах. Ния дръпна ръката си от устата ми.
— Полицията търси ли ме?
— Ами… мисля, че не. Не знам. Те не ми се доверяват особено.
Още бях малко замаяна.
— О, я стига, Флавия! Не ми се сърди. Трябва да знам. Търсят ли ме?
— Не съм виждала полицаите от събота вечери точно след като Рупърт… след като Рупърт беше…
Макар изобщо да не ми пречеше да произнеса думата, не успях да събера смелост да я кажа в очите на Ния.