Непохватно се опитваше да наточи едно от остриетата на джобното си ножче, отворено под почти прав ъгъл. Ножът се подхлъзваше тук и там и стържеше отвратително по черната повърхност на бруса.
Горкият Догър. Пристъпите го спохождаха без предупреждение и почти всичко можеше да ги отключи: някоя дума, миризма или далечна мелодия. Той бе оставен на милостта на горчивите спомени.
Тръгнах бавно назад, докато не стигнах до градинската стена. После започнах да си подсвирквам тихо, като постепенно засилвах звука. Щеше да изглежда, че тъкмо идвам от поляната и отивам към зеленчуковата градина. На половината път до оранжерията запях: лагерна песничка, която научих, преди да ме изключат от момичешката скаутска организация:
Влязох с изправени рамене в оранжерията.
— Добрутро, друже — поздравих със сърдечна австралийска усмивка.
— Макоркуедейл? Ти ли си? — провикна се Догър с тъничко гласче, сякаш вятърът подръпваше струните на стара арфа. — Бенет с теб ли е? Върнахте ли се?
Беше килнал глава на една страна, заслушан, с ръка, вдигната да засенчи поглед, а очите му се взираха сляпо в силното слънце, нахлуващо през стъклата на оранжерията.
Имах чувството, че съм нахълтала в светилище и по врата ми полазиха тръпки.
— Аз съм, Догър… Флавия — казах плахо.
Той сбърчи вежди озадачено.
— Флавия ли?
Името ми излезе от гърлото му като шепот от изоставен кладенец.
Виждах, че вече се бори с пристъпа, светлината в очите му бавно си проправяше път към повърхността, като златна рибка в декоративно езерце.
— Госпожице Флавия?
— Извинявай — казах аз и взех ножа от треперещите му ръце. — Счупила ли съм го? Вчера го взех, за да срежа един канап и може да съм изтъпила острието. Ще ти купя нов.
Това си беше чиста измислица — не бях докосвала ножа, — но се бях научила, че при определени обстоятелства дребната лъжа не само е допустима, но може да бъде и изключително почтена постъпка. Взех ножа от ръцете му, отворих го докрай и започнах да го поглаждам в плавни кръгове по бруса.
— Не, всичко му е наред — казах аз. — Пфу! Щеше да е много неприятно, ако съм нащърбила най-хубавия ти нож, нали?
Затворих ножчето и му го върнах. Догър го взе с вече много по-спокойни пръсти.
Обърнах една празна кофа и седнах на нея да си помълчим.
— Много мило от твоя страна да нахраниш Ния — рекох след известно време.
— Тя има нужда от приятели — отвърна Догър. — Тя е…
— Бременна — довърших мисълта му.
— Да.
— Но откъде знаеш? Сигурна съм, че не ти е казала.
— От прекомерното слюноотделяне… и телеангиектазията.
— Теле… какво?
— Телеангиектазия — рече той с механичен глас, сякаш четеше от невидима книга. — Разширение на капилярите около устата, носа и брадичката. Рядко се среща, но все пак се наблюдава в началото на бременността.
— Удивяваш ме, Догър. Откъде знаеш всички тези неща?
— Просто плуват в главата ми — отвърна той тихичко — като коркови тапи в морето. Мисля, че съм го прочел някъде. Разполагах с много свободно време.
— А-ха! — Отдавна не го бях чувала да говори толкова много.
Но престоят на Догър в лагера за военнопленници не се обсъждаше свободно и знаех, че е време да сменя темата.
— Мислиш ли, че тя е убила Рупърт?
Догър сбърчи вежди сякаш мисленето му струваме огромни усилия.
— Полицията ще си го помисли — кимна той бавно. — Да, точно това ще си помисли полицията. Скоро ще пристигнат.
Оказа се, че е напълно прав.
— Всеизвестен факт е — заяви леля Фелисити, — че чумата е пренесена в Англия от адвокати. Още Шекспир е казал, че всички те трябва да бъдат обесени, а с оглед на съвременната санитарна реформа, виждаме, че е бил прав. Това няма да свърши работа, Хавиланд!
Тя натъпка шепа хартии в прашна кутия за шапки и затвори капака.
— Недопустимо е да позволиш всичко да се обърка така — продължи леля Фелисити. — Освен ако не се случи нещо, скоро няма да имаш друг избор, освен да продадеш Бъкшоу и да наемеш апартамент без течаща топла вода в Батърсий.
— Здравейте — поздравих аз и влязох в библиотеката, като се престорих за втори път за по-малко от половин час, че не забелязвам какво става.