— А, Флавия — рече татко. — Мисля, че на госпожа Малит й трябва малко помощ в кухнята.
— Разбира се. След това ще мога ли да отида на бала?
Татко изглеждаше озадачен. Изобщо не бе разбрал остроумната ми забележка.
— Флавия! — възкликна леля Фелисити. — Децата не бива да говорят така на родителите си. Мислех, че вече си пораснала достатъчно, та да не се държиш толкова безочливо. Не знам защо оставяш тези момичета правят каквото си поискат, Хавиланд.
Татко отиде до прозореца и се загледа към изкуственото езеро и руините. Спасяваше се, както правеше често, като оставяше поне очите си да избягат от неприятната ситуация.
Изведнъж той се обърна и се изправи лице в лице с нея.
— По дяволите, Лиси — каза той толкова силно, че дори сам се изненада. — И на тях не им е лесно. Не… никак не им е лесно.
Струва ми се, че моята уста увисна, щом той затвори неговата.
Добрият стар татко! Щях да го прегърна, ако и двамата бяхме малко по-различни.
Леля Фелисити продължи да тършува из документите.
— Недвижими имоти… движимо имущество — изсумтя тя. — Къде ще му излезе краят?
— Флавия, би ли дошла за малко? — обади се Фели, когато минах покрай отворената врата на салона.
Звучеше подозрително любезно. Несъмнено беше намислила нещо.
Влязох в стаята, а Дафи, която стоеше до вратата, я затвори тихо след мен.
— Чакахме те — каза Фели. — Заповядай, седни.
— Предпочитам да остана права — отвърнах аз.
Те и двете стояха прави и така щях да съм в неизгодна позиция, ако се наложеше да избягам внезапно.
— Както искаш — рече Фели, седна на малката масичка и си сложи очилата. Дафи стоеше с опрян гръб на стената.
— Опасявам се, че имам лоша новина за теб — продължи Фели и попипа очилата си като съдия от криминалния съд.
Не казах нищо.
— Докато ти скиташе по поляните, проведохме събрание и всички решихме, че трябва да си тръгнеш.
— Накратко, решихме да те изключим от семейството — обясни Дафи. — Гласувахме и го приехме единодушно.
— Единодушно ли? — попитах аз. — Това е просто поредната ви глупава…
— Догър, естествено, ни призова да бъдем снизходителни, но леля Фелисити надделя, тъй като гласът й има по-голяма тежест по този въпрос. Догър искаше да ти позволим да останеш до края на седмицата, но се страхувам, че не можем да го допуснем. Решихме, че трябва да си тръгнеш до залез-слънце.
— Но…
— Татко нареди на господин Прингъл, адвоката, да изготви документ за връщане на собственост, което означава, че ще бъдеш върната в Дома за неомъжени майки, където нямат друг избор, освен да те приемат.
— Защото според документа — намеси се Дафи — това е тяхно задължение. Не могат да откажат.
Стиснах юмруци, понеже усетих как очите ми се насълзяват. Нямаше смисъл да действам разумно.
Изблъсках Дафи от вратата.
— Изяде ли вече шоколадовите бонбони? — попитах Фели.
Тя се смути малко от острия ми тон.
— Ами, не…
— По-добре недей — изсъсках аз. — Може да са отровни.
Веднага щом изрекох думите, осъзнах, че съм допуснала грешка.
Да му се не види! Издадох се. Цялата ми работа в лабораторията беше отишла на вятъра!
„Флавия, помислих си, понякога си глупава като гъска.“
Ядосана на себе си, че се ядосвам, излязох от стаята възмутено и никой не се опита да ме спре.
Поех си дълбоко въздух, отпуснах рамене и отворих вратата на кухнята.
— Флавия — провикна се госпожа Малит, — моля те, донеси ми чаша шери от килера. Не се чувствам добре. Но ми налей съвсем мъничко, да не се напия.
Тя се беше излегнала на един стол до прозореца и си вееше с малък тиган.
Изпълних молбата и госпожа Малит пресуши чашата на една глътка.
— Какво има, госпожо Малит? Какво се е случило?
— Полицията, скъпа. Така ме уплашиха, когато дойдоха да търсят онази млада жена.
— Коя млада жена? Ния ли?
Госпожа Малит кимна начумерено и разклати празната си чаша. Напълних й я.
— Толкова е мила. Не би навредила на никого. Почука на кухненската врата, за да ми благодари, и на Алф, разбира се, че я подслонихме. Каза, че не искала да я помислим за неблагодарна. Но още докато говорехме, се появи онзи инспектор… как му беше името…