— Хюит.
— Хюит. Точно той… Изникна на прага зад нея. Видял я да излиза от гаража.
— И какво стана?
— Попита дали може да поговорят навън. Докато се усетя, и бедното момиче вече беше в колата с него, разтичах отпред да видя. Така се уплаших.
Отново й напълних чашата.
— Не бива да прекалявам, скъпа. Но старото ми сърце трудно понася подобни бъркотии.
— Вече изглеждате по-добре, госпожо Малит. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Тъкмо се канех да ги сложа във фурната — посочи тя към няколко пълни с тесто тенджери на масата и се надигна на крака. — Би ли отворила фурната… браво на теб.
Голяма част от живота си прекарвах в отваряне на вратата на фурната, в чиято паст госпожа Малит пъхаше купчини тесто. И адът в „Изгубеният рай“ на Милтън не можеше да се сравнява с мъченията, на които бях подложена аз.
— Приключихме със сладкишите — каза госпожа Малит. — Като става дума за лакомства, онзи младеж на госпожица Офелия като че ли има бездънен стомах.
Младежът на госпожица Офелия ли? Дотам ли се беше стигнало вече? Нима заради скитосването из селото съм пропуснала зрелищна сцена на ухажване?
— Дитер ли?
— Нищо, че е германец — кимна госпожа Малит. — Той е много по-изискан от онзи петел, дето продължава да оставя нелепите си подаръци на прага.
„Горкият Нед!, помислих си аз. Дори госпожа Малит беше настроена против него.“
— Случайно дочух какво казваше, докато чистех праха в коридора, онова, дето разправяше за Хийтклиф. Веднъж с приятелката ми госпожа Уолър хванахме автобуса до Хинли, за да го гледаме на кино. Филмът се казваше „Брулени хълмове“, какво прекрасно заглавие! Как само онзи Хийтклиф държеше жена си на тавана, като че ли е стара тоалетка! Нищо чудно, че тя така превъртя. Аз на нейно място съвсем щях да се побъркам! На какво се смееш, госпожице?
— На мисълта как Дитер гази из тинята на Джубили Фийлд през дъжд и гръмотевици, за да отведе благородната Офелия.
— Може и да го направи — отвърна госпожа Малит. — Но не и без да си навлече гнева на Сали Строу… а някои казват и на самата стара госпожа.
Старата госпожа ли? Грейс Ингълби? Невъзможно е да говори за Грейс Ингълби.
Госпожа Малит изведнъж почервеня като тенджера със сварено цвекло.
— Много се разприказвах — смути се тя. — Заради шерито е. Алф все повтаря, че то омаломощава способността ми да си държа езика зад зъбите. Повече и думичка няма да кажа. Хайде, върви, скъпа. И ако някой те попита — нищо не съм ти казвала.
„Я виж ти, помислих си аз. Колко интересно.“
Двайсет и три
В забъркването на отрови има нещо, което избистря съзнанието. Когато дори и най-малкото потрепване на ръката може да се окаже фатално, вниманието ти е принудено да се съсредоточи като горящо стъкло върху експеримента, а тогава отговорите на още недооформени въпроси често нахлуват в главата като пчели, които се прибират в кошера.
Към щедро количество сярна киселина, вече сипано в прясно измита колба и затоплено леко, внимателно добавих щипка желатин и наблюдавах със страхопочитание как той се разтвори със съскане в киселинната баня като прозрачна сепия.
Извлякох веществото с вода и алкохол от корените на жълт жасмин (Gelsemium sempervirens), който, за своя радост, открих да цъфти в изобилие в ъгъла на оранжерията, с цветчета, подобни на малки фунийки, издялани от масло.
Догър ми каза, че родината на растението е Америка и е пренесено в английските оранжерии от пътешественици, а точно този екземпляр — от майка ми, Хариет.
Попитах дали може да го взема в лабораторията си и Догър охотно се съгласи.
В корена се съдържаше прекрасен алкалоид на име Гелсемин, който се спотайвал незабелязан в растението от времето на Сътворението, докато през 1870 година не бил примамен да се покаже от един жител на Филаделфия с очарователното име Уормли; той инжектира силната отрова на заек, който направил задно салто и предал Богу дух след двайсет минути.
Гелсеминът беше убиец, чиято компания ми бе изключително приятна.
А сега беше време за магията!
Сипах в течността с ръба на нож малка доза калиев бихромат, чиито червени соли, осветени от заблудени слънчеви лъчи, падащи през прозореца, й придадоха синкаво-червения цвят на череша — нюанса, в който се обагряше кръвта на жертвите на натравяне с въглероден оксид.