— Колко романтично! — възкликна тя, когато леля Фелисити, доста неохотно според мен, й даде на заем розов стъклен медальон, който щеше да изглежда съвсем на място на вимето на крава. — Ще си го сложа за дебютантския бал на Розалинд Нортън и всички очи ще са вперени в моя милост. Горката Розалинд, тя се поти ужасно много!
— Съжалявам, че стана така, Хавиланд — измуча леля Фелисити от площадката на стълбището, — но всичко си оплескал. Цялото кралско войнство и всички кралски коне няма да могат да сложат ред в сметките ти. Разбира се, с радост щях да те спася от безразборните харчове, ако не бях инвестирала почти всичките си средства в държавни облигации. Сега не ти остава нищо друго, освен да продадеш онези абсурдни пощенски марки.
Татко влезе толкова безшумно във вестибюла, че чак сега го забелязвах. Стоеше хванал с една ръка лакътя на Дафи, със сведени очи, сякаш разглеждаше съсредоточено черно-белите плочки под краката си.
— Благодаря ти, че дойде, Фелисити — отвърна тихо той, без да вдигне глава. — Много мило от твоя страна.
Идеше ми да фрасна тази жена в лицето!
Дори направих половин крачка напред, преди една здрава ръка да ме хване за рамото и да ме спре. Беше Догър.
— Мога ли да ви помогна с още нещо, госпожице Фелисити? — попита той.
— Не, благодаря ти, Догър — отвърна тя и затършува в дамската си чанта с два пръста. От дълбините й като щъркел, който вади риба от езеро, измъкна нещо, приличащо на шилинг, и му го подаде с въздишка.
— Благодаря, госпожице — каза Догър и прибра монетата с лекота — без дори да я погледне, — сякаш това бе част от всекидневието му.
И при тези думи леля Фелисити си замина. Миг по-късно татко потъна в сенките на големия коридор, следван по петите от Дафи и Фели, а Догър беше изчезнал безмълвно в малкото си коридорче зад стълбището.
Чувствах се като в един от онези наелектризирани моменти, преди да падне завесата на представление Уест Енд: мигът, в който всички второстепенни герои са се скрили зад кулисите, а в средата на сцената е останала само главната героиня, за да изрече великолепната финална реплика пред смълчаната зала, която чакаше с притаен дъх думите й.
— Да му се не види! — казах аз и излязох да глътна малко свеж въздух.
„Проблемът на фамилия Де Лус, заключих, се състои в това, че гъмжим от история, както другите хора гъмжат от въшки.“ Де Лус живееха в Бъкшоу още от времето, когато крал Харолд спрял стрела с окото си в битката при Хейстингс, а повечето от фамилията били нещастни по един или друг сложен начин. Изглежда, се раждахме и със слава, и с мрак в кръвта и нямаше как да знаем в кой момент кое от двете ни подтиква.
От една страна, знаех, че никога няма да стана като леля Фелисити, но от друга, дали щях да стана като Хариет? Осем години след смъртта й тя продължаваше да е част от мен, както пръстите на краката ми, въпреки че това май не е най-удачното сравнение.
Четях книгите й, карах велосипеда й, седях в ролс-ройса й; веднъж татко разсеяно се обърна към мен с нейното име. Дори леля Фелисити забрави за малко да се държи като горгона, за да ми каже колко приличам на Хариет.
Но дали го каза като комплимент, или като предупреждение?
През повечето време се чувствах като натрапник — подхвърлено дете, парцалива кукла, заменила златното момиче, откраднато от съдбата и занесено в планините на невъобразимо далечна страна. Сякаш всички щяха да са много по-щастливи, ако Хариет възкръсне, а аз изчезнех.
Тези мисли, както и някои други, се стрелкаха из главата ми като есенни листа, попаднали под водната струя на мелница, докато вървях по прашния път към селото. Без дори да забележа, бях минала покрай грифоните на портата „Мълфорд“, която беше входът за Бъкшоу, и сега вече виждах Бишъпс Лейси.
Докато се тътрех унило (добре де, признавам си, че бях бясна на леля Фелисити, задето така се подигра с Догър!), пъхнах ръка в джоба си и пръстите ми напипаха кръгъл метален предмет, който със сигурност не беше там преди — монета.
— Еха! Какво е това?
Извадих я и я разгледах. Щом я видях, разбрах как се е озовала в джоба ми. Обърнах я и разгледах с присвити очи гърба й.
Да, нямаше съмнение — нямаше никакво съмнение.
Двайсет и четири
Когато я погледнах от другата страна на главната улица, чайната „Свети Николай“ приличаше на пощенска картичка от стара Англия. Бабата и дядото на настоящия господин Соубел обитавали стаите на горния етаж с малките еркерни прозорчета с капаци в дните, когато живеели над работилницата си за производство на ковчези и мебели.