Масите, шкафовете и скриновете „Соубел“, някога известни надлъж и нашир с острия си черен блясък и сиянието на богато украсените си сребърни дръжки за чекмеджета, сега бяха изпаднали в забвение, и често се срещаха мрачни и самотни по разпродажби на имущество на алеята пред дома, докато в края на деня не ги пробутаха за една-две лири.
„Безскрупулни мошеници, които използват дървения материал, за да превърнат тоалетки, купени от магазина, в антики“, ми каза веднъж Дафи.
Сега забелязах, че на витрината на погребалната агенция има картонен часовник. Стрелката за минутите сочеше дванайсет, а стрелката за часовете липсваше. Явно господин Соубел бе отишъл до „Тринайсетте патока“ за следобедната си халба бира.
Прекосих улицата и след като отворих вратата на чайната, пристъпих вътре. От дясната ми страна имаше стръмно дървено стълбище с нарисувана ръка, сочеща нагоре: „Чайната е на горния етаж“. До стълбището тесен коридор изчезваше в мрака към задната част на сградата. На стената имаше нарисувана друга услужила ръчичка — този път червена, с надписи Дамска и Мъжка тоалетна — която показваше дискретно пътя.
Знаех, че чайната и погребалната агенция делят една тоалетна. Фели настоя да ни доведе тук на чай един есенен следобед, а аз останах шашната при вида на три жени с черни рокли и черни була, които си бъбреха щастливо на вратата на тоалетната като събрание от черни гарвани, преди да си възвърнат мрачното поведение и да се промъкнат обратно в магазина на господин Соубел. Вратата, през която изчезнаха те тогава, водеше направо в агенцията.
Оказах се права! Дискретният надпис „Соубел и синове“, със златни букви върху тъмен лак, сигурно бе предназначен да напомня на опечалените да не влязат по погрешка в коридора на чайната, след като са си „измили ръцете“, както казваше госпожа Малит.
Черната врата се отвори безшумно на пантите си.
Озовах се в тъмна викторианска чакалня с тапети с шарки в черно и жълто. Покрай три от стените на стаята имаше дървени столове с високи облегалки и малка кръгла масичка с букетче изкуствени цветя. Миришеше на прах на фона на химични препарати.
Стената в дъното на стаята беше гола, с изключение на една сложена в рамка репродукция на картината „Ангел“ на Миле, на която мъж и жена, очевидно фламандски селяни, стоят сами на полето по залез. Огромните работнически длани на жената са сключени пред гърдите й за молитва. Мъжът е свалил шапката си и я стиска неловко в ръце. Оставил е вилата настрани, за бита наполовина в рохката земя. Под кръжащите над тях като лешояди гарвани, двойката стои със сведени глави. Между двамата на земята лежи полупразна плетена кошница.
Макс Уайт веднъж ми каза, че когато изложили оригинала на картината на Миле в Америка, репродукциите й не се продавали добре, докато някой не сменил името на картината от „Ангел“ на „Погребване на бебето“.
Предположих, че именно под тази репродукция обикновено поставяха ковчезите. Тъй като мястото беше празно, ми се стори очевидно, че тялото на Рупърт, ако все още беше в сградата, щеше да е в друга стая.
От дясната ми страна имаше преграда с формата на буквата Г. Зад нея сигурно имаше друга врата.
Надникнах зад ниската стена и надзърнах в стая, която бе почти копие на първата. Единствената разлика беше, че тук тапетът имаше черни и розови шарки, а репродукцията на отсрещната стена беше на „Светлината на света“ от Холман Хънт, на която Исус стои пред вратата като Диоген и търси честен човек с фенер в ръка.
Под тъмната й рамка върху поставка стоеше ковчег.
Прокраднах се на пръсти до него, а ушите ми бяха настроени да уловят и най-малкия звук.
Прокарах пръсти по полираното дърво, както човек поглажда капака на пиано, преди да го вдигне и да се покажат клавишите. Поставих палци под ръба и усетих, че се вдига леко.
Извадих късмет! Капакът не беше закован с пирони. Вдигнах го и надникнах вътре.
Там, както кукла в кутия, лежеше Рупърт. Докато беше жив, характерът му го правеше да изглежда много по-едър, та бях забравила колко дребен всъщност беше.
Уплаших ли се до смърт? Страхувам се, че не. От деня, в който открих труп в зеленчуковата градина в Бъкшоу, смъртта беше започнала да ме очарова, особено химичните процеси при разложението.
Всъщност вече бях започнала да си водя записки за основополагащ труд, който щях да озаглавя „Де Лус относно разложението“ — щях да опиша стъпка по стъпка процеса на разграждане на мъртвото човешко тяло.