Ухилих се.
— Рупърт, разбира се, промени всичко — продължи Ния. — Каза ми: „Ела с мен до портите на Диарбекир. Ела с мен в Ориента и аз ще те направя принцеса. Ще те обсипя с коприна и диаманти, големи колкото зелки.“
— Наистина ли е казал това?
— Не. Всъщност ми рече: „Проклетата ми асистентка избяга. Ела с мен в Лайм Реджис за събота и неделя и ще ти дам една гвинея, три пъти храна на ден и спален чувал. Ще те науча на изкуството на илюзията“, а аз бях достатъчно глупава да си помисля, че говори за куклите.
Преди да успея да я попитам за повече подробности, тя скочи и изтупа полата си.
— Като стана въпрос за Рупърт, най-добре да отидем и да видим какво правят с викария. В залата е ужасно тихо. Според теб дали вече са успели да се избият?
Роклята й на цветя се полюшваше грациозно измежду надгробните плочи и аз се затътрих след Ния.
Вътре, викарият стоеше по средата на залата. Рупрът се бе качил на платформата — сцената — и стоеше с ръце на хълбоците. Дори да бе излязъл на бис в театър „Олд Вик“, осветлението нямаше да е толкова драматично. Сякаш изпратен от съдбата, неочакван слънчев лъч светеше през витража в дъното на залата и центърът на златистия му сноп падаше точно върху вдигнатото лице на Рупърт. Той зае поза и от устата му се изля цитат от Шекспир:
Както викарият беше споменал, акустиката в залата е забележителна. Викторианските строители са изградили вътрешността й под формата на раковина от заоблени, полирани дървени панели, които усилваха и най-слабия шум: усещането беше сякаш стоиш във вътрешността на цигулка „Страдивариус“. Топлият, сладък като мед глас на Рупърт изпълваше залата и потапяше всички ни в приказната й акустика:
— Чувате ли ме добре, отче?
Магията изчезна веднага. Сякаш Лорънс Оливие бе казал: „Проба! Проба! Едно… две… три…“ по средата на монолога „Да бъдеш, или да не бъдеш“.
— Великолепно! — възкликна викарият.
Това, което най-много ме изненада в декламацията на Рупърт, беше, че схващах какво казва. Заради едва доловимата пауза в края на всеки стих и неповторимия начин, по който илюстрираше смисловите нюанси с дългите си бели пръсти, разбирах думите. До последната.
Те сякаш се бяха просмукали през кожата ми чрез осмоза и докато ме заливаха, чувах огорчените думи на старец към много по-младата му любима.
Хвърлих поглед към Ния. Тя бе поставила ръка на шията си.
В кънтящата сред дървото тишина, която последва, викарият стоеше неподвижно сякаш бе издялан от черен и бял мрамор.
Ставах свидетел на нещо, което не всички разбирахме.
— Браво! Браво!
Свитите ръце на викария изведнъж се задвижиха в поредица от ехтящи гръмотевични ръкопляскания.
— Браво! Сонет сто трийсет и осем, ако не греша. Който, по мое скромно мнение, никога не е бил изпълняван толкова прекрасно.
Рупърт определено се изпъчи гордо.
Навън слънцето се скри зад облак. Златният лъч угасна и в следващия миг отново бяхме просто четирима души в сумрачна и прашна зала.
— Прекрасно — каза Рупърт. — Залата е много подходяща.
Той прекоси сцената тежко и започна да слиза непохватно по тесните стъпала, подпрял разперените пръсти на ръката си върху стената за опора.
— Внимавай! — предупреди го Ния и се приближи бързо към него.
— Махай се! — сопна й се той и я изгледа свирепо. — Мога да се справя и сам.
Тя се закова на място — сякаш я беше зашлевил през лицето.
— Ния си мисли, че съм дете — засмя се Рупърт в опит да обърне сцената на шега.
Но по убийствения поглед на Ния виждах, че на нея никак не й е смешно.