— О, това е малката дъщеря на Де Лус — обърна се тя рязко. — Мили Боже! Как ме уплаши само! Не очаквах да чуя гласа ти.
Тъй като видях, че си е изгорила ръката, се преборих с някои по-примитивни пориви.
— Мога ли да помогна с нещо? — попитах пак.
— Ох, Боже — каза тя не на себе си от смущение. — Петър винаги прави номера, когато Аурелия не е тук. Тя се справя с него далеч по-добре.
— Кой е Петър?
— Самоварът — отвърна госпожица Падок и избърса червените си мокри ръце с кърпа. — Петър Велики.
— Дайте на мен…
Без да кажа и дума повече, взех купа с лимонови резени от една от кръглите маси и ги изцедих в кана с ледена вода. После извадих чиста бяла платена кърпичка, накиснах я добре, изцедих я и я увих около дланта на госпожица Падок. Тя потрепна, когато я докоснах, но после се отпусна.
— Може ли? — попитах я, свалих брошката с опал от ревера й и закопчах с нея краищата на импровизираната превръзка.
— О, вече не ме боли толкова — каза госпожица Падок с изкривена от болка усмивка. — Откъде научи този номер?
— От момичетата скаути.
От опит знаех, че е по-добре да дам отговор, който очакваха, отколкото да кажа истината. Всъщност намерих този лек, изтръпнала от болка, в един от домакинските наръчници на госпожа Малит, след като една нагорещена епруветка изгори почти цялата плът на два от пръстите ми.
— Госпожица Кул има много добро мнение за теб — продължи госпожица Падок. — Ще й кажа, че е „уцелила право в десетката“, както се изразяваха онези мили летци от Кралските военновъздушни сили.
Усмихнах й се скромно.
— Няма защо, госпожице Падок. Просто беше голям късмет, че се оказах тук. Бях в съседство при господин Соубел, за да кажа една-две молитви над ковчега на господин Порсън. Не съм направила нищо нередно, нали?
Осъзнах, че прекалявам с подробностите, но трябваше да свърша работа.
— Не, скъпа. Мисля, че господин Порсън се е зарадвал.
И още как!
— Толкова тъжна история — сниших аз глас до затворнически шепот и докоснах здравата й ръка. — Но трябва да ви кажа, госпожице Падок, че въпреки трагедията в събота, семейството ми много хареса „Последния поход на Наполеон“ и „Потокът Бендемиър“. Татко рече, че в наши дни вече рядко се чува такава музика.
— О, благодаря ти, скъпа — промърмори унило госпожица Падок. — Много мило от твоя страна. За щастие, не видяхме какво точно се случи с горкия господин Порсън, тъй като бяхме заети в кухнята. Като собственички на единствената чайна в Бишъпс Лейси, опасявам се, към нас има известни очаквания. Не че ни е неприятно…
— Не, разбира се, че не. Но сигурно е имало цял куп хора, които са предложили да ви помогнат.
Тя се покашля леко.
— Помощ ли? Повечето хора изобщо не знаят тази дума. Не, двете с Аурелия бяхме сами в кухнята от начало до край. Наляхме двеста шейсет и три чаши с чай, като, разбира се, не броим онези за полицаите, след като дойдоха.
— И никой ли не предложи да ви помогне? — изгледах я невярващо.
— Никой. Както вече казах, с Аурелия бяхме сами в кухнята. А пък останах съвсем самичка, когато тя занесе чаша чай на кукловода.
Наострих уши.
— Занесла е чай на Рупърт?
— Опита се, скъпа, но вратата била заключена.
— Вратата към сцената ли? Онази срещу кухнята?
— Не, не… Аурелия не искаше да минава през онази врата. Щеше да се наложи да мине покрай Мама Гъска, онази жена под прожектора, която разказваше приказката. Не, Аурелия заобиколила чак отзад по коридора и след това стигнала до другата врата.
— Вратата в отсрещния коридор ли?
— Да. Тя е само една, нали, скъпа? Но както вече ти казах, била заключена.
— По време на представлението ли?
— Да, странно, нали? Преди представлението господин Порсън ни помоли да му занесем чаша чай по време на пиесата. „Оставете я на малката масичка зад сцената. Аз ще си я взема оттам. От куклен театър се ожаднява“, рече той и ни намигна. Тогава защо, за Бога, ще заключва вратата?
Докато тя разказваше, аз подреждах фактите наум.
— Точно това каза Аурелия, когато се върна по заобиколния път с чашата чай в ръка. „Какво го е прихванало, че е заключил вратата?“
— Може би не той я е заключил — казах внезапно осенена от една идея. — Може да я е заключил някой друг. Знаете ли кой има ключ от тази врата?
— Има два ключа, скъпа. С тях се отключват вратите от двете страни на сцената. Викарият носи единия на връзката си с ключове, а дубликатът стои закачен на един пирон в дома му. Извадиха и втори ключ заради онзи път, когато викарият замина за Брайтън за благотворителния църковен мач по крикет и взе Том Стодарт със себе си. Том е ключарят, както знаеш, и тъй като и двамата ги нямаше, никой не можеше да се качи или да слезе от сцената без стълба. Това предизвика такъв хаос в постановката на „Крал Лир“ на самодейната театрална трупа.