— И наоколо не е имало никого другиго?
— Никого, скъпа. С Аурелия бяхме в кухнята през цялото време. Оставихме вратата съвсем леко открехната, за да не влиза светлината от кухнята в залата.
— И в коридора ли не е имало никого?
— Разбира се, че не. Който и да минеше по коридора щеше да бъде осветен от лъча светлина от кухненската врата, точно под носовете ни, така да се каже. Щом водата завря, с Аурелия застанахме до открехната врата, за да слушаме пиесата. „Трам-тра-та-там“. Направо ме побиват тръпки като се сетя!
Стоях абсолютно неподвижна, затаила дъх, без да помръдвам и мускулче. Държах си езика зад зъбите и оставих тишината да се проточи.
— Само че… — продължи госпожица Падок колебливо, — ми се стори, че…
— Да?
— Стори ми се, че чух стъпки в злата. Тъкмо погледнах часовника на стената и бях малко заслепена от лампата над печката. Погледнах настрани и видях…
— Помните ли колко беше часът?
— Седем и двайсет и пет. Трябваше да поднесем чая в осем, а на онези големи електрически чайници им е нужно доста време да заврят. Колко странно, че попита. Онзи любезен млад полицай — как се казваше? — Дребничкият русокос младеж с трапчинките и хубавата усмивка?
— Сержант Грейвс.
— Да, точно той, сержант Грейвс. Интересното е, че той ми зададе същия въпрос, а аз му дадох същия отговор, който и на теб.
— Който е?
— Беше съпругата на викария — Синтия Ричардсън.
Двайсет и пет
Синтия, отмъстителят с мишето лице! Трябваше да се досетя! Синтия, която раздаваше справедливост из енорията на „Свети Танкред“ с ръката на Ирод. Съвсем лесно си представих как се е заела да накаже Рупърт, скандалния женкар. Енорийската зала беше част от кралството й; резервният ключ за вратите към сцената стоеше закачен на пирон в кабинета на съпруга й.
Как е взела липсващата велосипедна щипка на викария, все още беше загадка, но пък беше ли възможно щипката да се е намирала в дома им през цялото време?
По думите на викария, неговата разсеяност се е превърнала в проблем. Поради което Синтия е започнала да дълбае инициалите му върху вещите му. Възможно бе миналия четвъртък той да е излязъл от дома си без щипката и поради това да си е скъсал крачола.
Подробностите не бяха важни. Едно обаче беше сигурно: в дома на викария ставаше нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед, а каквото и да бе то (съпругът да танцува гол в гората), изглежда, Синтия стоеше в дъното му.
— За какво си мислиш, скъпа? — гласът на госпожица Падок прекъсна мислите ми. — Така се смълча!
Нуждаех се от известно време да разплета историята, при това веднага. Едва ли щеше да ми се представи друга възможност да се възползвам от сериозните познания на госпожица Падок за живота в селото.
— Аз… не се чувствам добре — казах, хванах се за ръба на масата и приседнах на един от столовете с облегалки от ковано желязо. — Може да е от гледката на изгорената ви ръка, госпожице Падок. Нещо като закъсняла реакция. Може да съм изпаднала в шок.
От време на време като че ли ми ставаше гузно да лъжа така, но в момента не се сещах за конкретен случай. Все пак съдбата ме забърка в тази история и тя трябваше да поеме вината.
— О, горкичката! — възкликна госпожица Падок. — Стой тук, а аз ще ти приготвя чаша хубав чай и кифличка. Обичаш кифлички, нали?
— Обожавам кифлички — отвърнах аз и изведнъж си спомних, че преживелите шок треперят.
Когато тя се върна с кифличките, зъбите ми тракаха като стъклени топчета в разклатен буркан.
Госпожица Падок премести вазичка с момина сълза, взе покривката от една маса и я наметна на раменете ми. Сладкият аромат на цветята достигна ноздрите ми и аз си спомних със задоволство, че растението съдържа отвара от гликозиди, въздействащи върху сърдечната дейност, сред които конвалатоксин и глюкоконвалозид, и че дори водата, в която цветето е потопено, е отровна. Предците ни неслучайно наричали растението момина сълза и стълба към небето.