— Не бива да настиваш — суетеше се госпожица Падок, докато ми наливаше чаша чай от огромния самовар.
— Петър Велики изглежда вече послушен — отбелязах с премерено потреперване и кимване към лъскавата машина.
— Понякога е много непослушен — усмихна се госпожица Падок. — Сигурно се дължи на руските му корени.
— Наистина ли е руски? — попитах аз и погладих помпата.
— От забележителните си глави — посочи тя към двуглавия черен орел, служещ за кран за горещата вода — до царственото си закръглено дъно. Произведен е в работилницата на братя Мартинюк, прочутите майстори от Одеса. Говори се, че някога с него са приготвяли чай за цар Николай и злощастните му дъщери. Когато Червената армия окупирала града след революцията, най-малкият от братя Мартинюк, Владимир, тогава едва шестнайсетгодишен, опаковал Петър във вълча кожа, натоварил го в една ръчна количка и избягал с него пеша — представяш ли си, пеша! — в Холандия, където отворил магазин на една от павираните улички в Амстердам и сменил името си на Ван ден Маартен. Петър — потупа тя любящо самовара — бил единствената му вещ, ако не броим ръчната количка, разбира се. Той възнамерявал да забогатее, като произвежда безброй копия от самовара и като ги продава на холандските аристократи, които били луди по руския чай.
— Наистина ли били луди по руския чай?
— Не знам, Владимир също не разбрал. Умрял от грип по време на голямата епидемия от хиляда деветстотин и осемнайсета година и оставил магазина и всичко в него на хазяйката си Маргрит ван Рийн. Маргрит се омъжила за едно фермерче от Бишъпс Лейси Артър Елкинс, който се сражавал във Фландрия и я довел със себе си в Англия малко след края на Първата световна война.
Артър загина, когато фабричен комин се срутил върху него, през хиляда деветстотин двайсет и четвърта година, а Маргрит умря от шок, когато й съобщиха новината. След смъртта й със сестра ми разбрахме, че ни е завещала Петър Велики и не ни остана друго, освен да отворим чайната „Свети Николай“. Това се случи преди двайсет и пет години и както виждаш, още работим.
— Старият самовар е доста темпераментен — продължи тя и се пресегна сякаш да погали сребърната повърхност, но явно размисли. — Разбира се, той е един голям стар измамник. От време на време плюе вода и изпуска пара, но иначе сърцето му е златно… е, всъщност сребърно.
— Великолепен е — казах аз.
— И много добре си го знае! Я как говоря за него, сякаш е котка. Когато Грейс беше при нас, го наричаше „Тиранина“. Представяш ли си? „Тиранина трябва да бъде полиран“, казваше тя. „Електрическият контакт на Тиранина трябва да бъде почистен.“
— Грейс ли?
— Грейс Тенисън. Или Ингълби, както се казва сега.
— Грейс Ингълби е работила тук?
— О, да! Докато не се омъжи за Гордън, беше най-добрата ни сервитьорка. Като я гледа човек, няма да се досети, но тя беше силна като бик. Рядко се среща такава сила в толкова дребничко създание. И изобщо не се страхуваше от настроенията на Петър. И да хвърляше искри, и да пръскаше пара, Грейс не се боеше да навие ръкави и да порови добре във вътрешностите му.
— Явно е била много умна — казах аз.
— Да, така е — засмя се госпожица Падок. — Много умна беше. И нищо чудно. Един от клиентите ни — капитан на ескадрон от военновъздушните сили — ни каза — поверително, разбира се, — че Грейс има най-високия коефициент на интелигентност, който той е виждал у „нежния пол“, както се изрази: ако хората от Специалните операции не я били взели да върши строго секретна работа, можела да изкара до края на войната, като монтира радиоприемници в самолети.
— Строго секретна работа ли? — ахнах аз.
Мисълта, че Грейс Ингълби може да върши нещо друго, освен да лази в кулата на гълъбарника като пленена девица, която чака сър Ланселот да я спаси, ми се стори почти смешна.
— Тя, разбира се, не казваше и думичка за това. — Госпожица Падок сниши глас, както често правеха хората, когато говореха за войната. — Нямаше право. Но пък вече я виждаме рядко. Откакто стана трагедията със сина й…
— Робин — казах аз.
— Да. Оттогава тя не говори почти с никого. Вече не е онова засмяно момиче, което поставяше Петър Велики на мястото му.
— Гордън също ли е работил в Специалните операции?
— Гордън ли? — изсмя се госпожица Падок. — Не, За Бога. Гордън е „роден фермер и фермер ще си умре“, както е казал Шекспир, или пък беше Хари Лоудър, пък Джордж Формби, не помня. Паметта ми вече е изпъстрена с бели петна, както ще стане и с теб след време.