Този път, вместо да прегазя през реката зад църквата, реших да заобиколя по пътя за Хинли и да вляза във фермата от запад. Така щях да виждам терена отвисоко, както и да се възползвам от прикритието на Гибът Уд. Сега, след като примката се затягаше, така да се каже, не биваше да допускам хладнокръвен убиец да ми устрои засада.
На половината разстояние нагоре по прашния път покрай Гибът Хил имах чувството, че кръвта ми се е превърнала в кал, а подметките на обувките ми са от олово. При други обстоятелства щях да пропълзя в някой храсталак за кратка дрямка, но сега не можех. Времето течеше, а както обичаше да казва татко: „Умората е несериозно оправдание“.
Докато слушах въздишките на вятъра и шепота на дърветата в Гибът Уд, изведнъж ми се прииска Лудата Мег да изскочи от храстите и да ме отклони от мисията ми. Но това не стана: освен една жълта овесарка, която кълвеше като зает обущар в другия край на гората, не се забелязваха никакви признаци на живот.
Стигнах до върха на хълма и пред мен се ширна нивата Джубили Фийлд, която се спускаше към реката като яркосиньо одеяло. Когато войната избухнала, държавата наредила на Гордън да отглежда лен, или поне така ми каза госпожа Малит, защото ленът се използвал в производството на парашути. Но битката за Великобритания бе приключила преди години и повече изобщо нямаше нужда от толкова големи количества парашути.
И въпреки това, докато е работил за нуждите на войната, Гордън, изглежда, е успял да опази в тайна градинката си с канабис, сгушена на удобно място сред дърветата на Гибът Уд, за която знаеха само шепа хора.
Замислих се кой от тях — ако, разбира се, беше някой от тях — освен омразата, достатъчна, че да иска да го убие, имаше необходимите познания по електротехника, за да изпържи Рупърт Порсън?
Проблясване на светлина привлече погледа ми: беше отражение от нещо край пътя. Веднага видях, че това е една от захвърлените украси на Лудата Мег, която виси на канап от един къпинов храст. Беше просто нащърбено парче хром, откъснало се от радиатора на преминаващ автомобил заради неравния път. Зад него висеше и се извиваше лениво на слънцето (именно това бе привлякло погледа ми), малък набразден сребърен диск, който, заради червените петна по него, явно някога е бил капак на кутия с боя.
Странно защо, но това ми напомни за миналата година, когато татко заведе Офелия, Дафни и мен в Лондон за среднощна литургия в католическия храм в Бомптън. При вдигането на нафората, когато свещеникът вдигна парченце бяла коричка (която по неясни причини някои хора вярват, че е тялото на Христос) над главата си за необичайно дълго време, само за миг нафората улови светлината от свещите и цветните отблясъци от олтара и засия с неземен блясък, който не беше нито твърд, нито газообразен. Тогава това ми се стори като знак, че ще се случи нещо съдбовно.
Сега, в края на Гибът Уд, смазаните зъбци на някакво зъбчато колелце в съзнанието ми си паснаха по местата с поредица почти осезаеми изщраквания.
Църквата. Щрак! Викарият. Щрак! Прекъсната електрическа верига. Щрак! Велосипедна щипка. Щрак! Капак от кутия с боя. Щрак! Мег. Щрак!
И видях всичко в ослепително видение: викарият е идвал в Кълвърхаус миналия четвъртък. Именно тук крачолът му се е закачил за веригата на велосипеда му и щипката е паднала. Значи все пак е била на панталона му! И точно тук във варовития прах той е паднал от колелото. Белите петна по черното му сако бяха точно от този път.
Лудата Мег, като постоянно бдяща сврака, е намерила щипката и — като всички лъскави метални предмети, изгубени в околността на гората — и я е взела със себе си в дома на викария.
„Изгони ме. Взе гривната на старата Мег и я изгони. Мръсна, мръсна!“
Думите й отекнаха в главата ми. Тя е говорила за жената на викария.
Именно Синтия Ричардсън е взела щипката — „гривната“ на Мег — и я изгонила от дома си.
Къщата на викария бе само на крачка от енорийската зала, където зад кулисите щипката се бе появила като оръжието на убийството на Рупърт.
Сигурно е станало точно така. Убедена съм, както съм убедена, че името ми е Флавия де Лус. И нямах търпение да разкажа всичко на инспектор Хюит!
В далечината, от другата страна на морето от син лен, сив трактор „Фъргюсън“ пъплеше бавно покрай една каменна стена и влачеше ремарке след себе си. Проблясването на руса коса под слънцето ми подсказа, че мъжът, който вървеше пеша и разтоварваше камъни, за да се поправи стената, трябваше да е Дитер, а несъмнено фигурата с гащеризона зад волана на трактора беше Сали. Дори да се обърнеха, бяха твърде далеч да ме забележат как слизам към фермата.