Колко щастливо си живееха Дафи и Фели!
„Казах ти, че няма да свърши добре — щеше да рече Дафи на татко. — Не биваше да я оставяш да прави каквото си поиска.“
Заради това пристъпвах съвсем бавно и внимателно напред. Когато най-сетне стигнах до края, установих, че проходът е препречен от лявата ми страна от купчина разнебитени варели за бензин, а отдясно — от обрасла с коприва кочина.
Докато пристъпвах бавно назад през прохода на смъртта, който на връщане ми се стори още по-тесен, спрях и се ослушах, ала освен далечното кълване на кокошки, чувах единствено собственото си дишане.
Минах бавно на пръсти измежду порутените бараки, като се оглеждах зорко с периферното си зрение, защото знаех, че във всеки един миг нещо може да ми се нахвърли от мрачния праг.
Чак тогава забелязах следите по земята: малкото стъпки можеше да са оставени единствено от подметките с грайфери на детски ботуш.
Наострих всичките си сетива и последвах стъпките.
Те ме отведоха покрай работилницата; покрай ръждясалото купе на древен трактор, килнато под невъзможен ъгъл настрани, липсваше му едно колело и приличаше страшно на наполовина потънал в пясъка древен двигател, изхвърлен от морето.
Щом завих бързичко наляво, се озовах в подножието на гълъбарника, чиято кула се извисяваше над мен като замък от приказка с пъстрите си тухли, обагрени почти в златисто от следобедното слънце.
Макар да съм идвала тук и по-рано, винаги минавах по друг маршрут, затова сега бавно се промъкнах до разнебитената дървена врата, а в ноздрите вече ме блъскаше острата миризма на птичи курешки.
За миг си помислих, че може и да греша. Навярно момченцето с моряшкото костюмче е изтичало покрай кулата и вече е навлязло навътре в полето. Но стъпките показаха обратното: те водеха право към вратата на гълъбарника.
Нещо се отърка в крака ми и сърцето ми едва не изскочи.
— Мяу — обади се глас.
Беше Ток, по-бъбривата от двете котки на Ингълби.
Поставих пръст пред устните си, за да й покажа да замълчи, преди да се сетя, че котките не разбират езика на тялото. А може пък и да го разбираха, защото без да издаде и звук повече, Ток приклекна и се промъкна в сумрачния гълъбарник.
Поколебах се за миг и я последвах.
Вътре всичко си беше както го помнех: безбройните слънчеви лъчи се просмукваха през процепите в старата зидария; задушаващият, прашен въздух. Този път обаче от нишата горе не се чуваше зловещ вой. Беше тихо като в криптата под замъка на Смъртта.
Стъпих с един крак на стълбата и вдигнах глава нагоре, където рамката се губеше в мрака. Старото дърво изскърца зловещо и аз спрях. Който — или каквото — и да стоеше горе в почти пълната тъмнина, знаеше, че съм го приклещила в ъгъла.
— Ехо! — провикнах се, по-скоро за да разведря себе си. — Ехо! Аз съм, Флавия! Има ли някого горе?
Единственият звук, който идваше оттам, беше жуженето на пчели край горните прозорци, което кухата вътрешност на кулата усилваше гротескно.
— Да не се уплашиш! Качвам се! — провикнах се пак.
Малко по малко, стъпка по стъпка, започнах да се изкачвам предпазливо. Отново се почувствах като Джак по бобеното стъбло — напредвах сантиметър по сантиметър, за да се изправя лице в лице с някое незнайно страшилище. Старото дърво скърцаше ужасно и знаех, че всеки момент стълбата може да се счупи и аз да политна към сигурната си смърт на каменните плочи долу, както великанът — и Рупърт — паднаха на куклената сцена.
Имах чувството, че се изкачвам цяла вечност. Спрях и се ослушах: все още не се чуваше нищо друго, освен пчелите.
Продължих да се изкачвам все по-нагоре, като поставях внимателно крак на всяка следваща летва и стисках толкова здраво страничните греди, че пръстите ми бяха започнали да изтръпват.
Най-сетне очите ми се изравниха с нивото на сводестата ниша и пред погледа ми се разкри вътрешността й. Една фигура се бе навела над олтара на Робин Ингълби: същата фигура, която избяга от къщата.
Коленичило с гръб към мен, малкото привидение беше облечено с моряшко костюмче на бели и сини райета с кална яка и къси панталони; набраздените от грайфери подметки на ботушите му бяха почти в лицето ми. Ако протегнех ръка, щях да ги докосна.
Коленете ми се разтрепериха силно и заплашиха да се подкосят и аз да полетя назад в бездната.