Стивън Кинг
Нона
Обичаш ли?
Чувам я да произнася тези думи — все още продължавам да я чувам. В сънищата си.
Обичаш ли?
Да, отговарям аз. Да, а истинската любов никога не умира.
И тогава се будя с вик.
Не зная как да го обясня, дори сега. Не мога да ви кажа защо извърших тези неща. И по време на процеса не можах. А пък и тук има много хора, които ме питат за това. Има един психиатър. Но аз мълча. Устата ми е заключена. Освен тук, в килията. Тук не мълча. Будя се с вик.
В съня си я виждам как идва към мен. Облечена е в бяла рокля, почти прозрачна, а изражението й е смесица от желание и триумф. Тя идва към мен, пресича тъмната стая с каменен под и мирис на октомврийски рози. Ръцете й са разтворени и аз протягам моите към нея, за да я прегърна.
Усещам ужас, отвращение, неизказан копнеж. Ужас и отвращение, защото зная какво е това място, копнеж, защото я обичам. И винаги ще я обичам. Понякога ми се иска в този щат да има смъртно наказание. Кратка разходка по мрачен коридор, стол с висока облегалка, към който има стоманен шлем, скоби… бързо раздрусване и ще бъда при нея.
Когато се събираме заедно в съня ми, страхът ми расте, но не мога да се отделя от нея. Ръцете ми притискат гладката повърхност на гърба й, кожата й под коприната. Тя ми се усмихва с онези дълбоки, черни очи. Главата й се наклонява към моята и устните й се разтварят готови за целувка.
И тогава тя са променя, сбръчква се. Косата й става груба и сплъстена, стапя се от черно към грозно кафяво, което се плисва по кремавата белота на бузите й. Очите й се свиват и стават лъскави. Бялото им изчезва и тя ме гледа с мънички очички, като две излъскани парченца гагат. Устата й се превръща в бездна, от която се подават криви жълти зъби.
Опитвам се да изкрещя. Опитвам се да се събудя. Не мога. Хванат съм. Винаги ще съм хванат. В лапите съм на огромен, отвратителен гробарски плъх. Светлините се залюляват пред очите ми. Октомврийски рози. Някаква камбана бие на умряло.
— Обичаш ли? — шепне това нещо. — Обичаш ли? — Когато се навежда към мен усещам, че дъхът му е мирис на рози, мъртви цветя в костница.
— Да — казвам аз на плъхоподобното нещо. — Да, а истинската любов никога не умира. — Тогава извиквам и се събуждам.
Мислят, че това, което сме направили заедно ме е накарало да полудея. Но мозъкът ми продължава да работи, така или иначе, и аз не съм преставал да търся отговор. Все още искам да науча как се случи това и какво беше.
Дадоха ми лист и флумастер. Ще запиша всичко. Може би ще отговоря на някои от техните въпроси, а може би, докато го правя, ще отговоря и на някои от моите. А когато свърша, има още нещо. Нещо, което те не знаят, че имам. Нещо, което взех. Под дюшека ми е. Нож от стола на затвора.
Трябва да започна, като ви разкажа за Августа.
Докато пиша, тук е нощ, хубава августовска нощ пронизана от ярки звезди. Виждам ги през мрежата на моя прозорец, който гледа към двора за разходки и към парче небе, което мога да скрия с два пръста. Горещо е, и аз съм само по гащета. Чувам тихите летни звуци на жаби и щурци. Но само като затворя очи, мога да върна зимата. Острият мраз в онази нощ, студът, острите, враждебни светлини на един град. Един чужд град. Беше четиринадесети февруари.
Нали виждате, всичко си спомням.
И вижте ръцете ми — мокри от пот, как са настръхнали сега.
Августа.
Когато стигнах до Августа бях повече мъртъв, отколкото жив, толкова беше студено. Хубав ден бях избрал да кажа сбогом на колежа и да тръгна на автостоп на запад. Студът беше толкова жесток, че можеше да замръзна, преди да съм излязъл от пределите на щата.
Едно ченге ме изрита от магистралата и ме заплаши, че ще ме арестува, ако ме види пак да вдигам ръка там. За малко да му запуша устата и да го оставя да го направи. Равната отсечка от магистралата с четирите си платна приличаше на самолетна писта. Вятърът плющеше и разнасяше пухкавия сняг по бетона. А за анонимните зад стъклата на колите, всеки, който е на резервното платно в тъмна нощ, или е изнасилвач или пък убиец, а ако има дълга коса, към това се добавят маниак-педофил и перверзник.
Опитвах известно време на страничния път, но без успех. И някъде към осем и петнадесет разбрах, че ако не отида някъде бързо да се стопля, ще предам богу дух.
Вървях около два километра и чак тогава намерих някаква комбинация от бензиностанция и закусвалня на път 202, там, където започваха очертанията на града. Неоновият надпис гласеше: ВКУСНИТЕ ХАПКИ НА ДЖО. На чакълестия паркинг имаше три големи автобуса и един нов Седан. Над вратата висеше увехнал Коледен венец, който никой не се сещаше да свали и един термометър, който показваше петнадесет градуса под нулата. Нямах нищо, с което да си покрия ушите, освен косата си, а кожените ми ръкавици се разпадаха. Върховете на пръстите ми бяха станали като дърво.