Тя се засмя — на мен ми стана горещо, после студено.
— Май сме от един дол дренки.
От един дол ли каза? Да, от един дол. Но дренките от един дол не са непременно едни и същи, нали?
Тъкмо щях да пусна най-добрия си лаф — нещо като „Така ли?“ — когато върху рамото ми се стовари ръка.
Обърнах се. Беше един от шофьорите от сепарето. По брадата му бе поникнала русолява четина, а от устата му стърчеше клечка за зъби. Миришеше на машинно масло.
— Мисля, че си си свършил кафето — каза той. Устните му се раздалечиха от клечката като в усмивка. Имаше безброй бели зъби.
— Какво?
— Ти овони всичко, бе мъжки. Нали си мъжки? Трудно е да разбере човек.
— И ти не си кой знае какво цвете — казах аз. — И какъв лосион за бръснене използваш, красавецо? Смазочен лосион ли?
Той ме удари през лицето с отворена длан. Видях малки черни точици.
— Никакъв бой тук — каза готвачът. — Ако смяташ да го размажеш, направи го отвън.
— Хайде, проклето комунистче — каза шофьорът.
На това място се предполага, че момичето би трябвало да каже нещо като „Остави го“ или „Свиня“. Тя не каза нищо. Наблюдаваше ни трескаво втренчена. Беше страшно. За първи път осъзнах колко са големи очите й.
— Още веднъж ли да те ударя?
— Не. Хайде, пъзльо.
Не зная как ми дойде в устата. Нямам навик да се бия. Не съм много добър. А още по-малко ме бива да наричам някого нещо. Но тогава бях бесен. Изведнъж ме обзе желание да го убия.
Може би той го усети. За част от секундата по лицето му премина сянка на неувереност, подсъзнателно съмнение, че може би не е избрал подходящото хипи. После изчезна.
Той нямаше да отстъпи пред някакъв дългокос, елитарен феминизиран сноб, който използва знамето, за да си бърше задника — поне не пред приятелите си. Един голям, нафукан шофьор на камион не можеше да си го позволи.
Пак ме хвана яд. Перверзник? Перверзник? Усетих, че излизам от кожата си, а това бе приятно чувство. Езикът, ми бе надебелял. Стомахът ми бе залепнал.
Отидохме до вратата и приятелчетата на шофьора си изпотрошиха краката от бързане да не изпуснат сеира.
Нона? Мислех си за нея, но някъде далеч в подсъзнанието ми. Знаех, че Нона ще е там. Нона щеше да се погрижи за мен. Знаех го така, както знаех, че навън ще е студено. Беше странно да е толкова сигурен човек в момиче, което е срещнал буквално преди пет минути. Странно беше, но тогава не си помислих за това. Чак по-късно ми дойде на ум. Съзнанието ми бе заето — не, бе съвсем изтрито — от гъстия облак на яростта. Бях готов да убия някого.
Студът бе остър и концентриран, имах чувството, че го режем с телата си като с ножове. Замръзналият чакъл на паркинга дрезгаво хрущеше под тежките ботуши на моя противник и под обувките ми. Луната, пълна и подпухнала, ни гледаше с празното си око. Около нея се виждаше едва доловим пръстен, предвещаващ лошо време. Небето бе черно като нощ в пъкъла. Зад краката си оставяхме мънички сенки като джуджета, в монохромния светлик на единствената лампа, инсталирана високо на един стълб зад паркираните автобуси. Дъхът ни хвърляше във въздуха пухкави пера на къси откоси. Шофьорът се обърна към мен, ръцете му в ръкавици, се свиха на юмруци.
— Добре, кучи сине — каза той.
Имах чувството, че се подувам — цялото ми тяло се подуваше. Имах някакво притъпено усещане, че интелектът ми ще бъде затъмнен от нещо невидимо, което никога не бях подозирал, че съществува у мен. Беше ужасяващо, но едновременно с това аз го посрещнах с радост, желаех го, копнеех за него. В този последен момент на здрав разум ми се стори, че тялото ми се е превърнало в каменна пирамида или циклон, който може да помете всичко пред себе си като купчина шарени клечки. Шофьорът изглеждаше дребен, жалък, незначителен. Изсмях му се. Изсмях се и звукът прозвуча така тъмно и зловещо като осветеното от луната небе.
Той тръгна към мен, размахвайки юмруци. Ударих лесния му и получих един ляв по лицето, без въобще да го усетя, после го ритнах в корема. От него излезе въздух на бял облак. Той се опита да се дръпне назад, като се държеше и кашляше.
Заобиколих зад него, като продължавах да се смея като селско куче, което лае към луната и го ударих три пъти, преди той да успее да се извърне дори на една четвърт — в шията, в рамото и едното червено ухо.
Той нададе вой и едната от махащите му ръце леко ме докосна по носа. Яростта, която ме бе обзела, избухна в мен като атомна бомба и аз пак го ритнах, вдигайки крака си, колкото може по-високо и с колкото може по-голяма сила. Той изкрещя в нощта и чух как изпука ребро. Той се сви и аз скочих върху него.
На процеса един от другите шофьори даде показания, че съм бил като диво животно. Така беше. Сега не си спомням много, но си спомням, че ръмжах като диво куче.