Иван Вазов
Нора
I.
Слънцето беше на заник — през пурпурните облаци то стреляше последни лучи въз широката Дунавска равнина, губяща се в кръгозора. Тие зари запаляха с ивица заслепителен блясък широкия пояс на Дунава, който величествено и бавно се виеше в подножието на русенските брегове. Няколко лодки се белеяха по сините вълни на реката; един параход с белопенливи следи подир себе си пореше огледалната повърхност на Дунава, отивайки към отсрещния нисък бряг за Гюргево.
Един сноп от тия последни слънчови лучи минаваше през прозореца на една канцелария в Русе и позлатяваше зелената маса, до която стоеше наведен Иван Гойчев.
Той стоеше от няколко време така вдълбочен в размишления. Челото му бе забулено от тъга.
Най-после трепна, той погледна часовника си и тогава се сети, че отдавна учреждението е изпразнено от чиновници и че той е останал сам в канцеларията, оглъбен в мислите си. Гойчев стана и тръгна за у дома си мрачен.
Това беше човек къде четирийсет години, облечен доста изящно с бял вестон и с плитка сламена шапка на глава. Висок, сух, малко приведен, с черна малко посребрена на скулуфите коса, той изглеждаше хубав мъж още. Правилното му безбрадо, бледо лице с малки уста и въси беше приятно, но то беше унило и забулено с мечтателна тъга. Черните му добри и скръбни очи гледаха неопределено в пространството.
— Гойчев! — извика му някой, когато се намери на главната улица.
Той дигна глава и позна своя приятел Лаврова.
— Какво си навел глава? Нещо угрижен ми се виждаш?
— Нищо. Дребни работи… ще мине всичко.
Лавров го мушна по рамото ухилен:
— Хора сме, приятелю, повечето неприятности имаме, радостите са малко.
— Така е. Трябва стоически да се борим с живота — каза Гойчев и очите му забули по-нова тъга.
Лавров очевидно не отдаде значение на Гойчевите скръбни загатвания и като се сбарабари с него, каза:
— Свободен ли си тая вечер?
— Свободен. Защо питаш?
— Сега току-що прочетох в една афиша, че довечера находящата се в града амбулантна група ще играе Нора.
— От Ибсена?
— Да. Ако обичаш да отидем довечера с жените.
— Не зная тази пиеса — каза Гойчев. — Ти знаеш ли й сюжета?
— Не, пръв път ще я гледам и затуй предлагам да отидем.
— Кой знае дали е удобна… Аз май не обичам Ибсена с неговите крайни тенденции… И защо ти е тоя Ибсен?
И Гойчев се намръщи неприятно. Лавров поздравляваше някой познайници.
— Е, ще дойдеш? — попита той разсеяно.
Гойчев помисли.
— Добре, стига жената да иска — продума той.
— Жените всякога искат, братко. Когато е работата за ходене, било на бал, било в театър, те никога не отказват. Болна да е, само да може да върви, пак ще иде.
— Тъй е, братко, но нали ги знаеш, че понякога са капризни. Улови ли я капризът, не отива, та не знам какво и де да бъде.
— Нека се надеем, че нашите любезни половини тая вечер не ще ги улови капризът.
Двамата приятели здрависваха познайници. Заходящите слънчови лучи осветляваха белите комини по някои високи къщи и се отражаваха заслепително в прозорците им. Улицата остаяше в сянка и вечерен хлад лъхаше откъм Дунава.
— И така, довиждане, Гойчев.
— В театъра, ако рече бог… и жената — усмихна се Гойчев.
— Добре.
И те се разделиха.
— Ух! Омръзнаха ми тия неприятни сцени. Не зная как да й угодя! Наистина, иде ми понякога да се пръсна. Бях добър, благ към нея, това не помогна; опитвах се да я вразумя, като й говорях с висок и внушителен тон, това още по-малко. Залавя се за всяка дума, сърди се от всичко, раздражава се от ласките ми, нервира се от гласът ми, изглежда, като че ли всичко около мене й се представлява черно, мрачно. Какво да се прави? И при все това, тъй много я обичам. Тя е всичко в живота ми. Струва ми се, че без нея не би могъл да живея. А в замяна на това, тя как ми отвръща? Казват: любовта предизвиква любов. Ако това беше вярно, тогаз аз заслужавам най-гореща любов. Но види се, истината е тази, че не на всяка любов се отвръща с такава. И като си думаше тъй, Гойчев вървеше напред. Върволякът из улиците се уголемяваше заедно със своя ропот. Русенци отиваха да се разходят в градините; повечето отиваха зад високия бряг на Дунава, зад Ислаххана.
Иван Гойчев мина наведен из множеството, без да поздрави някого, и дойде у тях си.
II.
При последните зари на заникът Любица стоеше наведена над една отворена книга; но тя не четеше, а нещо мислеше. Книгата беше един роман. В нея се разправяше за нежността на един мъж, героя на романа, към жена си; как той я обожаваше, с какви нежности, с какви мили обръщения; как се стараеше, гледайки я в очите, да отгадае мислите й. При прочитането на тия страници тя бе почнала да прави сравнение със своя мъж и тоя на романа.