— Заклевам се, че ако бях мъж, бих си изгубила умът. Толкоз си прелестна! А нашият гостенин, който е поклонник на хубостта, би се влюбил веднага в тебе — извика Вера.
— И ако да би се влюбил, това не би било опасно — изсмя се Любица.
— Защо?
— Затова, че той ще бъде само влюбен.
— Толкоз по-зле.
— Не, опасно щеше да бъде, ако бих се влюбила аз в него.
— Но това би било щастие за него — каза Вера.
— А за мене?
— Е, това не зная.
— Но представи си, че и двама се влюбим един в друг. Тогава?
— Там вече не се бъркам — каза Вера.
Додето траеше тоя къс разговор на младите ветрени жени, звънецът иззвъни.
— Кураж, Любице, той иде. О, боже, каква грозотия е!… — каза Вера лукаво.
Тя отвори вратата. Слугинята се показа с една визитна картичка в ръка.
— Кажи му да дойде.
Влезе един млад гостенин, модно облечен, весел, със светски маниери, с цвете на сетрето, и пристъпи до Вера, която го посрещна. Той вежливо й цалуна ръка.
— Госпожо, верен съм на обещанието си.
— Благодаря, приятно ми е, че дойдохте, аз ви очаквах.
Вера се обърна към Любица, която седеше на креслото с обърнати очи към гостенина.
— Любице, позволи ми да ти представя господин Тихова.
Тихов пристъпи до Любица, събра си двата крака и вежливо й се поклони. Тя веднага му подаде ръката си.
— Госпожа Гойчева, моя близка приятелка и наша гостенка — добави Вера.
— Много ми е приятно, госпожо, че имам щастливия случай да бъда представен на така добра ваша приятелка с такава чудна красота — каза Тихов.
— Господине — побърза да каже Любица, — вие сте много щедър във вашите комплименти.
— Извинете, госпожо, аз казах само истината. Тихов седна близо до Любица. Завърза се жив разговор. Говореха върху разни въпроси. Любица бе очарована от неговите изящни маниери, от неговия глас. Тя го слушаше с увлечение. Тя често се вгледваше в прозрачните му сини очи, като че искаше да открие душевния му мир или пък да го покори. Тя се въоръжи с всичката сила на очарованието си. Лицето на Тихова се бе цяло зачервило. Той като че ли се намираше под нейното влияние. При всяка среща на погледите Тихов трепваше и оборваше очи. Това Любица забележи. В нейната душа също ставаше нещо.
Тихов бе момък на двайсет и шест години, среден ръст, с тънки руси мустаки, с лице кръгло, бяло и правилно, с очи сини, които имаха женствен поглед. Той бе наистина хубав момък.
Влезе домакинята.
Тя се здрависа с госта и като видя, че вече Вера ги е запознала, обърна се към нея:
— Веро, замени ме пред гостите още малко. Аз имам една дребна залисия.
И тя тръгна към вратата, па се извърна оттам усмихната.
— Изглежда, че и без мене няма да им е досадно…
— Нямай никакво съмнение в това — отзова се Вера.
Разговорът между двете дами и Тихова следва още няколко време чевръст, лек, духовит. Тихов ловко пущаше тънки комплименти за Любица. И на двамината очите светяха, лицата им бяха развълнувани.
Тихов поиска позволение от дамите да види часът. Но когато го погледна, Любица му каза:
— Щастливите часът не гледат.
— Госпожо, аз съм толкова щастлив във вашата компания, че ако не се боях да не ви стана досаден, бих седял може би цял век.
— Колко сте излиятелен. Казано много…
— Самата истина, госпожо.
— Не остава, освен да седите — каза Вера.
— Време е вече за разходка и навярно вие ще излезете с гостенката си да я разведете из столицата. А да ви задържам, не искам.
— Ако тя иска, с удоволствие — каза Вера.
— Съгласна съм — каза Любица, — с едно условие.
— Какво е то, госпожо? — попита Тихов.
— Ако господин Тихов ни придружи. С това ще покаже, че наистина нашето общество му е приятно.
— Не зная да съм бил някога по-щастлив. Съм на ваше разположение.
— А сега за награда на вашата готовност, ще ви оставим сами, за да се приготвим.
И госпожите отидоха да променят дрехите си.
VIII.
След половина час дружината бе на път за Борисовата градина.
Времето бе много приятно. Слънцето залязваше зад Люлин и правеше небето огнено там. Разцъфтелите акации издаваха нежна миризма. Тих зефир полъхваше и развяваше къдриците, спуснати по челото на Любица, които волно летяха из въздуха. Лицето й се бе заруменило. Тихов вървеше между нея и Вера, но не снемаше поглед от Любица, само сегиз-тогиз от приличие се обръщаше към Мария и Вера, за да им каже нещо. Борисовата градина бе пълна с разхождачи. Едни се връщаха, други отиваха. Всеки бързаше да се възползува от хубавия пролетен ден и подиша пресния въздух.