— Ах, каква чудна нощ! Как лесно се диша!
Месецът светеше високо.
— Как би било хубаво, колко по-приятна би била нощта, ако сега имах една близка душа, която да споделя впечатленията ми!
И умът й се пренесе при Тихова. Какво ли прави сега той? Дали мисли за нея? Ако би минал сега под прозореца й и би й се изповядвал в любов, какво би тя направила?
— О, тогаз не бих разсъждавала, а бих се фърлила в обятията му. О, как се чувствувам възродена, подмладена!… Каква жажда се явява у мене за любов, за нов живот, за нови трепети на душата. Когато напущах къщата си, аз чувствувах, че далеч от стрехата й ще заживея нов живот.
Минуваше полунощ и нощта ставаше хладна. Любица затвори прозореца и си легна. Сутринта едвам в девет часа тя се събуди. Денят бе прекрасен. Слънцето фърляше един златен сноп лучи в прозореца и огряваше леглото й.
— Чуден ден — каза си Любица.
Денят мина без никакви особени случки. В четири часа Тихов се яви. Любица го посрещна сама в салона, понеже Стридлова не бе още приготвена.
— Госпожо, ако знаяхте с какво нетърпение очаквах часът, в който ще мога да ви видя и стисна ръката!…
— Да вярвам ли? — попита Любица с една мила лека усмивка на устните.
— Кълна ви се, госпожо.
— Тогаз, вярвам ви. Как прекарахте нощта?
— В безумни мечти.
— Нема? — каза Любица. — Защо безумни!
— Защото ли се виждат неосъществими…
— Често пъти невъзможното става възможно.
— Ах, дано бъде така!… А вие, госпожо?
— Спах добре, без да смущава нещо съня ми.
— Щастлива.
— А може би по-нещастна от всички други.
— Защо така?
— Щастието е относително нещо, господин Тихов. Това, което един мисли за щастие, често друг го счита за нещастие.
— Прави сте.
— После друго нещо: щастието е тъй кратко и преходно! Една минута щастлива, а цял живот нещастен.
— Истина е, госпожо. Щастието прилича на слънчов луч посред черни облаци, той погледне за миг, блесне, но се пак тъй бързо изново се скрива.
— Или пък — прибави Любица — щастието е птичка, която лесно се плаши.
Влезе госпожа Стридлова.
— Какво се разговаряте върху щастието? Аз дочух разговора ви, само да не ме обвините в шпионство?
— Моля, моля ви, госпожо, далеч от нас тази мисъл — каза Тихов, като й подаваше ръката си.
— Вие останахте верен на обещанието си.
— У мене е принцип да не забравям обещанията си, особено към дамите.
— Това е благородно — каза Любица.
— Аз предлагам, уважаеми госпожи, да отидем в Княжево. Ще бъде една хубава и приятна разходка.
— Прекрасна идея — извика Стридлова.
— Съгласна — прибави Любица.
— Да побързаме тогава, за да не стане късно — помоли Тихов.
И веднага Тихов прати слугата на Стридлова за файтон. Скоро компанията бе на път за Княжево.
X.
Тихов беше изящен светски момък.
Той беше следвал правото в някои френски градове, после в Париж.
Той беше го учил повече по бирариите и кафенетата Soufflot и d’Harcourt в латинския квартал във веселото общество на по-богатите французки студенти и на веселите гризетки, тъй обичани от Пол де Кока, като героини за романите му, и тъй художествено обезсмъртени от Мюрже.
Тихов беше продукт на парижките булевари.
Парижките булевари бяха превъзпитали и преродили в атмосферата си тоя български син и бяха го повърнали на България такъв, какъвто го виждаме.
Той знаеше да се облича изящно, да говори изящно, да седи изящно, да ходи изящно, да мълчи изящно; той знаеше да бъде изящно ненужен човек и изящно пуст човек.
На сетрето винаги с цвете, в очите с нежна усмивка, на устата винаги с готов заучен комплимент и светска банална фраза за дамите.
Това бе завършен тип на френски poseur.
И затова беше приятен на лекомислените или светските жени, които украсяват вече нашето общество.
Той се не беше учил — той бе харчил парите на богатия си баща просто и недовършил правото, бе се върнал в България недоучен, горд, лъскав и негоден за никаква сериозна работа. Едничката важна задача на живота си той бе съгледал в задирянето на жените, в ролята на моден кавалер, прекрасен и неотразим. И той имаше успех между тях… По протекция Тихов имаше добра служба. Той само служба можеше да има. И той я имаше такава, каквато отговаряше на вкуса му: служба без работа — богато платен мързел.
Трудът за него беше тежко бреме.
Дългът му беше отвратителен.
Той не можеше да съсредоточи вниманието си в никакво занятие.