XI.
— Обичате ли да се катерите нависоко? — попита Тихов Любица, която с Марийка седеше на дъното, насреща му във файтона.
— О, това е едно от любимите ми спортни развлечения. Аз съм туристка.
— Предупреждавам ви, господа, че аз не би могла много далече да ходя — каза госпожа Стридлова.
— Ще се съобразим с това, Марийке, и не ще те измъчим. Ще отидем дотам, додето ти си съгласна — отговори Любица.
— Благодаря.
Те бяха вече в Княжево и спряха пред една бирария. Тихов пръв скочи от колата и помогна на госпожите да слязат. Когато неговата ръка стисна Любицината, нервни тръпки го побиха. Той цял потрепера.
— Как обичате, mesdames, да седнем по-рано или да се разходим до горичката?
— Да се разходим — обадиха се госпожите. И те тръгнаха нагоре по стръмната пътека. Когато се изкачиха на ръта, пред тях се откри прекрасна панорама. Витоша горда и величествена възвисяваше гористите си плещи. В полите й зеленееше се еловата гъста гора. Зеленото софийско поле се разстилаше очарователно на север. Въздухът бе пълен с аромат от полски цветя.
Любица се спря на мястото си. Гледката я очарова.
— Величествена е природата. Каква чудна картина! Какъв приятен аромат! Ах, как хубаво е тук, как лесно се диша! — думаше Любица.
— Права си, Любице, човек тук се чувствува свободен и поет — прибави Стридлова.
— А и колко хора се чувствуват посред прелестната природа самотни, угнетени, нещастни — допълни Тихов.
— Възможно ли е? — попита Любица.
— Разбира се, госпожо. Всред хубавата природа, когато нямаш едно близко по душа същество, което да сподели с тебе впечатленията…
Дружината се запъти нагоре. Дойдоха до разкошната гора, пълна със сенки и тайнственост. Госпожа Стридлова се умори много скоро и изяви желание да остане да си почине, а те, ако обичат, да се разходят.
Любица се съгласи и скоро се затулиха от очите на Стридлова всред гъстите елхи. Тихов предложи ръка на другарката си. Тръгнаха алабраце.
Те повечето мълчаха, като че ли и двамата се страхуваха от гласът си.
Сърцето на Тихова силно туптеше. Той чувствуваше, че главата му се върти, че на очите му потъмнява. И при всяко притискане на Любицината ръка той изпитваше някакво сладостно упоително чувство.
Тя вървеше с наведена глава и упорито гледаше пред себе си.
Те вече вървяха в сянка.
Най-сетне Любица първа дойде на себе си и бързо му каза с твърд глас:
— Господин Тихов, по-добре би било да се върнем, за да не заставяме Марийка да ни чака дълго. Това би било неприлично от наша страна.
— Ако вие желаете, госпожо, готов съм всичко да направя. Аз съм ваш роб.
Тихов погледна право в очите Любица. Тя изтръпна. Лека червенина покри лицето й, но тя бързо се съвзе и му каза:
— Добре тогава, ще останем винаги добри приятели и не ще се забравим.
— Приятели?… Да, добри приятели — избъбла Тихов.
И те пристигнаха на мястото, където ги очакваше госпожа Стридлова.
Компанията слезе в селото и след кратка закуска потеглиха за столицата.
XII.
След два дена Тихов звънеше пак на вратата у Стридлови. От приличие той се забави един ден, но вторият вече не можеше да се сдържи. Една мисъл го беше цял завладяла и тази мисъл беше Любица.
Слугинята го въведе в салона, в който нямаше никой. Пианото бе отворено и на него стояха нотите на операта Фауст. Нотите бяха разгърнати тъкмо на мястото, дето Маргарита късаше розата и гледаше на нея: „Да или не — обича ли ме или не“?
— Кой ли е свирил? Дали тя? И като че ли нарочно е разтворена точно тази страница! Какво означава това, обича ли ме тя? Очаква ли ме?
И още много такива въпроси си задаваше Тихов.
Любица се показа на вратата.
Тихов се наведе, взе й ръката и я цалуна. Любица почувствува трепетът на устните му и жарта на цалувката.
— Вие сте сама, госпожо?
— Да, Марийка отиде у съседката, а аз останах да посвиря.
— Значи вие сте свирили? — каза той, като посочи пианото.
— Да. Свирих „Фауста“. Тя е най-любимата ми опера.
— Ще бъда ли щастлив, мила госпожо, да чуя нещо?
— С удоволствие. Какво обичате да ви изсвиря?
— Разбира се, „Фауста“.
Любица седна на пианото и пръстите й заиграха живо по клавишите. Белотата на ръцете й се сливаше с белотата на слоновата кост.