Когато Любица засвири дуета на Фауста и Маргарита, Тихов, който стоеше зад гърба й, дойде във възхищение. Той се наведе над нея, бързо фана ръката й и я притисна на устните си. Любица не се отдръпна, а сама го погледна и тя тъй изви главата си, че космите й допряха до лицето на Тихова. Това го докара до обезумяване. Той я сграбчи в прегръдките си цял разтреперан, развълнуван. Любица не можеше нищо да каже, а обладана от същото вълнение, остави се на огнените му цалувки и прегръдки. Но скоро тя се съвзе и като го отстрани от себе си, каза му:
— Господин Тихов, това бе една слабост от мене. Нека забравим станалото и останем добри приятели.
Тихов потри челото си с ръка.
— Кокетка! — помисли си той. — Тя ти показа вратата на рая, довежда те до него, но не те пуска да влезеш. — След това се обърна към прозореца, постоя няколко минути неподвижен и най-сетне с едно нервно движение се обърна към Любица с думите:
— Колко е нещастен онзи, госпожо, който иска любов, а му предлагат приятелство!
— Защо?
— А нима не знаете, че между горещата пламенна любов и сухото приятелство разликата е голяма? Или любов, или нищо. Всяко едно от тези две чувства е отделно само за себе си.
Любица подигна рамене.
— Тогава — нищо… господин Тихов.
На следующия ден Тихов й написа едно пламенно писмо.
Той получи същи такъв отговор. Те бяха вече залюбени. Те станаха вече интимни. Те се разхождаха сами из алеите на Борисовата градина и закъсняваха там до пълен вечерен мрак. Марийка я гълчеше напразно, Любица й обяви, че те се любят с Тихова и че тя ще бъде негова жена. И влюбените не криеха чувствата си, те бравираха общественото мнение и не избираха мястото на своите срещи, нито времето. Шушуканията на тяхна сметка почнаха. Но какво значение за тях имаше това?
XIII.
Бяха минали десет дена. Напразно Гойчев очакваше връщането на жена си. Той прекарваше мъчителни дни в неизвестност. Но и неговата мъжка гордост не му позволяваше да се унизи — това лежеше в характера му. Но времето минуваше. Той й написа второ писмо, в което я молеше да се върне. А Любица не искаше и да знае за връщане или пък да му отговаря.
Една сутрин той пристигна у Стридлови. Любица още спеше и съвсем не очакваше идването му.
— Любица е тука? — попита Гойчев запъхтян Стридлова, която го посрещна.
— Заповядайте.
И тя го прикани в салона.
— Какво мисли тя да прави? Защо не се връща? — попита Гойчев, когато седнаха на канапето. Лицето му бе съвсем изменено от страдание, под очите му имаше тъмни дъги от безсънни нощи.
— Не зная, г-н Гойчев — каза госпожа Стридлова, като подигна рамене, — коя е причината, за да дойдете до тоя край?
— Уверявам ви, госпожо, нищо не зная. Едно зная, че една вечер, като се върнах в къщи, нея я нямаше.
Гойчев се впусна в оплаквания против жена си.
Той си изказваше горестта на Мария, изказваше й всичката дълбочина на раната на сърцето си, жеден да сподели с някого скръбта си, и той пръв път тука правеше това. В Русе Гойчев бе утаил истината по внезапното изчезване на жена си даже от Лаврови. Надеждата, че тя ще се свести и ще се върне, го мамеше и той не искаше още да става шум около тая семейна трагедия негова.
Той с очудване видя, че Марийка, като не одобряваше постъпката на Любица, не изразяваше възмущение, че тя като да съчувствува на жена му, на която бе дала гостоприемство. Очевидно, Любица го беше описала с черни багри, бе преувеличила пред приятелката си причините за разрива. Но той нито подозираше, че госпожа Стридлова бе търпяла снизходително сближаването Любицино с Тихова. Мария, която отначало се отнесе неодобрително към необмислената постъпка на приятелката си, движима от съчувствие на жена към жена, възмутена от разказите на Гойчевата суровост и деспотизъм, беше намерила естествено това, дето Любица прекрасна и в разцвета на младост и жизненост, бе се залюбила с тоя младеж, който можеше и да я земе. И понеже тя не можеше да попречи на природното влечение, тя не правеше никакви сериозни усилия да вразуми Любица. Даже тайно тя си казваше, че на нейно място едва ли не би постъпила така.
— Де е тя? Ще трябва да се обясним с нея и да я вразумя — каза нетърпеливо Иван.
— Тя е у сестра ми.
Мария излъга.
Любица беше у Тихова.
— Моля ви, повикайте я.
— Почакайте — и Мария излезе.
След един час Любица влезе при Гойчева със студени и строги думи:
— Какво искате от мене? Струва ми се, че безразсъдно беше да идвате в чужда къща, да тревожите хората.
— Любице!… Остави каприза настрана. Не ставай дете. Срамота е.
— Аз не капризнича, господине. Моето поведение досега ви показа ясно моето твърдо решение.