— Не, край на всичко!… Не може да се живее — каза той.
Па грабна револвера си и го посочи към сляпото ухо. Па като тури пръста на езичето, приготви се да щракне. Но в същия миг отстрани оръжието и го фърли на пода.
— Да бягам, да бягам оттука! — извика той.
Па грабна чантата си, качи се на файтон и тръгна за гарата.
XV.
Любица си отдъхна, когато се научи, че мъж й си е отишъл.
Сега никой не можеше да я безпокои в нейните любовни увлечения с Тихова. В беседите си тя бе му разправила подробно положението си. Тихов бе одобрил постъпката й. Той бе й заявил хилядния път, че страстно я люби, че е готов през целия си живот да се не дели от нея. Госпожа Стридлова не пусна Любица да иде на друго място. Цели два месеца минаха в това блаженство. Срещите на двамата влюбени продължаваха. Целият град говореше за тях.
Но Тихов не беше създаден за дълги и дълбоки привързаности. Той фана да се пресища. Той фана да намира, че Любица сериозно се е залепила за него и храни надежда за венчавка, за женитба с него. Не, той не искаше това! Това го уплаши. И любовта й му стана товар. Той под разни предлози фана да разредява срещите. Любица страдаше от това, но не искаше, не смееше да вникне в истинската причина на това изменение в отношенията на любимия човек.
Но тя страдаше.
XVI.
Беше настъпил месец август. Денят бе много топъл и въздухът задушлив. Любица стоеше в стаята си и очакваше Тихова. Той три дена не бе се явил, въпреки че го бе викала с едно писмо. Едва тази сутрин той й писа, че ще дойде, като й се извиняваше, че работата го е задържала да дойде по-рано.
— Трябва — казваше си Любица — да се обясним с него веднаж завинаги. Неговото поведение ме тревожи… Чини ми се, че аз съм загубена.
В това време Тихов почука на вратата и влезе при нея.
— Прости ме, мила, работа голяма имам. Нямам свободно време.
— Вярвам… — каза Любица. — От ден на ден работата се усилва… — гласът й трепереше нервно.
— Що значи този тон? — попита Тихов студено.
— Какъв тон?
— Някакъв ироничен…
— Напротив, много сериозен. Аз искам с тебе да поговоря.
— На твоето разположение съм, Любице.
И той седна на канапето. Любица му каза решително:
— Кажи ми защо държиш такова поведение спрямо мене? Омръзнах ли ти? Бъди откровен, аз те моля. Картите ни трябва да бъдат открити.
Тихов доби очудено лице.
— Моето поведение спрямо теб е обяснимо, ние не можем да се срещаме тъй често и занапред, защото хората говорят.
— Хората? Сега ли виждаш хората? — извика Любица. — Що значат те за нас, когато ние се обичаме?
— Не, съгласи се, драга моя, че аз не мога така да бравирам мнението на обществото, защото съм човек, който се въртя в него и заемам видна длъжност. И знаеш предразсъдките на нашето общество.
— Оо! Виждаш ли какъв морал знаеш да четеш! Чини ми се, че малко късно си се сетил — с негодувание каза Любица.
— Никога не е късно да се поправи една грешка, стига да имаме желание за това — произнесе Тихов кораво.
Любица скокна.
— Господин Тихов, между нас всичко е свършено, аз ви освобождавам, идете си. Сбогом!…
И тя му обърна гръб.
— Сбогом, госпожо, прощавайте. Желая ви всичко добро.
— Подлец! — извика Любица след него, като скръцна със зъби. — Той бил фалшив човек. Ах, ето второ разочарование. Аз помислих, че попаднах в рая, а то съм попаднала в едно мръсно, вонящо блато.
XVII.
Любица падна на канапето отчаяна.
Тя си затули очите с ръце.
Сълзи измокриха бузите й.
Тя се чувствуваше убита. Всичката й душевна енергия изчезна.
Радостта, надеждата — бягаха.
Мрак изпълни света за нея.
Тя хълцаше.
Косата на челото й трепереше от потресението на снагата й.
Слънчови лучи падаха из прозореца въз коляното й, въз синята й роба и запаляха светли петна там.
Тя свали ръцете. Прекрасното й лице, завито с облака на скръбта, оросено с бистри сълзи, беше прибледняло. Очите й гледаха плахо в пространството. Те сякаш гледаха и искаха да избягнат някакъв лош призрак.
Но нов поток сълзи бликна из тях и тя ги пак закри и зарида.
Няколко минути стоя в това положение.
Внезапно тя скокна нервозно.
— Подлец! Подлец! — извика тя.
Силен гняв пламна по мокрото й лице.
Тя отиде при масата, отключи измлака, изтегли го с шум и извади оттам портрета на Тихова и го скъса с отвращение.
Извади неговите любовни писма, смачка ги яростно в ръцете си, като че искаше с това движение да унищожи Тихова и самия му спомен.
После с ярост фана да ги къса и тъпче късовете им по килима.
— Подлец! Подлец! — шепнеше тя.