Гневното й лице сдоби сега небивала енергия и непонятна нова красота. Има лица, които гневът и силните пориви на страданието загрозяват. Има лица, които разхубавяват от тях.
Кога унищожи всичко от Тихова, тя пак падна изнемощяла на канапето. Закри очи с ръце и остана неподвижна в нямата си горест.
И сега тя взе да мисли за мъжа си, отдалечен, отчаян, злочест. Как бе нищожен при него тоя Тихов! И тя си спомни Гойчевото идване, молбите му да се върне назад и как тя с презрение отговори на всичко това. Ето сега Тихов постъпва с нея невъобразимо по-мерзко и жестоко… Тя затули очите си с кърпата си и пак горко заплака.
В това време слезе госпожа Стридлова. Тя се смая, като я видя в такова положение.
— Любице, какво има? Какво ти стана? Защо плачеш?
Любица й разказа всичко.
— Мерзавец! Остави го, той не заслужава твоята скръб.
— Аз го изпъдих! — простена Любица.
— И добре стори.
Мария беше гневна. Тя беше гневна на себе си. Тя се чувствуваше виновна.
— Бедно дете, мила Любице, донейде и аз съм виновна за постигналото те нещастие.
— Не, само аз съм виновна. Аз бях жедна за любов, за истинска любов, и слепешката повярвах на този… Боже мой, боже мой!
Мария я гледаше занемяла.
— Какво мислиш да правиш, Любице?
— Не зная. Тази минута като че не съм в състояние нищо да мисля, а още по-малко да правя.
— Но той те обича.
— Кой, мъжът ми ли?
— Да.
— Обичаше ме, но сега… — И Любица си закри очите.
— Обича те и сега — каза убедително Мария.
— Подир всичко?
Любица я изгледа втрещено, през сълзи.
— Тъкмо това идех да ти обадя. Днес се видях случайно с господин Кирова, Гойчев приятел, и той ми каза, че ще дойде днес да те посети.
— Защо?
— Имал някаква поръчка от мъжа ти… писмо.
Любица климна горестно.
— И защо мисли още за мене? Аз не съществувам за него, нито той за мене. Не, той не може да ме обича вече! Той не трябва, няма право да ме обича. Аз му разбих щастието. Аз бях жестока към него. Аз му опетних лицето. Аз не го обичам… Но аз не вярвам това, което си чула от Кирова… Той е горд, това е невъзможно.
XVIII.
Вратата се почука.
— Киров трябва да е, той каза, че по това време ще дойде — каза бързо Мария. — Антре! Влезе Киров.
Той се поздрави с Мария, която го представи на Любица.
— Госпожо — обърна се той към последнята, след като седна, — натоварен съм с една мисия от страна на господин Гойчева и дойдох да я изпълня.
— Слушам ви, господин Киров — каза Любица с твърд глас, като впери черните си скръбни очи в госта.
Слънцето беше се наклонило към кръгозора и сега играеше с лучите си по тъмнокестенявата коса на Любица и по брилянтовата карфица, втикната там, която блещеше заслепително.
— Вие сте плакали, госпожо? — каза Киров.
— Животът ни е размесен с радост и сълзи — каза Любица усмихнато, горчиво.
Киров поклати глава, скръсти ръце на гърди и продума натъртено:
— Да, радости и сълзи, госпожо, това е животът ни. Само че в голяма степен зависи от нас, от нашата воля, да избегнем по възможност сълзите — разбирам, когато те не идват от външни събития, а произлазят от нашите грешки и увлечения… Аз съм близък приятел на мъжа ви, позволете ми да бъда откровен.
— Да, моля ви — прошушна Любица, въз която гласът и словото на тоя човек действуваха внушително. Мария на едно кресло слушаше внимателно.
— Благодаря ви за позволението — подфана Киров. — Вие, госпожо, направихте една грешка в живота си, фатална, непоправима грешка. В младежкото си увлечение вие се отдадохте на поривите на чувствата си и не попитахте разума. А разумът е едничкото кормило, което може да ни упътва през вълните на живота. Така ли? Вие не харесахте господин Гойчева, защото мечтаяхте друго, живеяхте с мечти и с романтични блянове, които нямат нищо общо с действителността… Моля, извинете за резкостта ми. Тя ми се диктува от обстоятелствата. Господин Гойчев е мой приятел и аз го ценя, госпожо. Вие не го оценихте и сбъркахте. Търсяхте идеал. Няма го. Няма съвършенство на тоя свят… Нима всичките жени намират мъже по характера си, по темперамента си, по душата си и всичките мъже намират такива жени? Домашният живот е възможен само с взаимни отстъпки, със справедливи отношения между съпрузите. Той е един постоянен компромис на две същества, родени, възпитани и расли чужди един на друг и които венчилото е съединило за задружно живеяне до гроба. Но ако слушат само чувствата си и прищевките си — няма живот; трябва да слушат гласа на разума и на интересите на семейството. Вярно ли е това?
На Любица не се хареса това дълго предисловие и този поучителен тон… Тя попита: